Постинг
20.01.2016 11:09 -
Журналист
В наши дни Васил Цонев, братът на актьора Коста Цонев, е почти напълно забравен, но през 60-те и 70-те той беше едно от най-острите пера на българската сатира. Автор е на много фейлетони, разкази, киносценарии. Мюзикълът "Баща ми бояджията" е също негов. Фейлетонът "Журналист" е от книгата му "Раждането на човека" от 1965 г. Публикувам го като едно дружеско намигване към днешните му колеги.
Журналист
Няма по-красиво и по-неблагодарно нещо от журналистиката! Когато веднъж, отчаян, махнах с ръка и креснах:
— Не искам вече да бъда журналист! Ще се върна към архитектурата!
Моят приятел Гецата поклати усмихнат глава и рече:
— Не, мойто момче — щом веднъж си изцапал пръстите си с печатарско мастило — свършено е с тебе. Ти си загубен.
И излезе прав.
Ти стоиш пред главния редактор с ръце, опънати до шева на панталоните. Главният редактор оглежда добре войнишката ти стойка, след това се закашля малко за авторитет, обръща се към картата на България и с молив посочва най-крайното добруджанско селце. Заповедта е съвсем кратка:
— Утре вечер — материалът в редакцията.
Гръмват барабаните, в ушите ти писват фанфари — ти чуваш вече рева на бойните слонове и чаткането на броните и мечовете. Разтварящ широко уста н като изреваваш: „Урааа!” — се хвърляш с подострен молив в атака.
Ето го трамвая, с плонж скачаш в движение и се хващаш за последното стъпало, оттам — в ТАБСО*. Места няма. Не — не .може да няма. Някаква бабичка се готви да пътува. Ти й купуваш цветя, обещаваш да п пренесеш въглищата, говориш й любовни .думи, посочваш звездите, месеца, слънцето, дърветата, чуруликащите птички и когато замаяната бабичка усмихната поглежда към небето и за всеобщо учудване признава, че, да, посред бял ден вижда и луни, и звезди, и слънце и посред зима — цъфнали дървета и славеи, ти взимаш билета й и й подаваш друг — за същото време, но за утре, — след което се хвърляш в отлитащия автобус, оттам на самолета, като по време на полета се вмъкваш в кабината на пилота и паднал на колене, го молиш да зареже всякакво разписание и да пристигне поне с десет минути по-рано във Варна.
В движение скачаш от варненския автобус и се мяташ на една. от цистерните, хвърчащи към Тюленово. Шофьорът крещи, показва третия талон на книжката си, той има деца и жена, но ти обливаш изцапаната му ръка със сълзи, заклеваш го в бъдещето на човечеството, обещаваш му, че ще се ожениш за първия срещнат служител от КАТ, и когато той, сломен от пороя, течащ от устата ти, махне с ръка и с вид на самоубиец, вървящ; към гибелта си, подкара колата на последна скорост, ти изваждаш лист и молив и започваш да му задаваш най-невероятни въпроси: къде е роден, кой е номерът на единната му организация, как е снабдяването със зеленчук в автобазата, какво мисли за последния ход на империалистите в Конго и не е ли вярно, че танцовата музика по Радио София напоследък е много скучна?
И шофьорът отговаря. На него вече всичко му е все едно.
И когато на последната спирка в Тюленово ти скачаш и му размахваш ръка за сетно сбогом, той се опипва смаян и се оглежда удивен — дявол да го вземе, и след всичко това е още жив?
Но ти нямаш време — по калния път нагоре към крайната цел подскача мотоциклет. След миг си вече на задната му седалка. Плющи дъжд, мотоциклетистът иска да влезе в някаква кръчма край пътя, но ти, мокрият, прогизналият, изведнъж му запяваш весели, ободрителни песни, говориш му за героизма на бригадирите от Хаинбоаз и Перник—Волуяк, даваш примери от литературата, напомпваш го с красиви думи и като някакъв свръхмощен влекач го тикаш напред, напред, напред — към крайната цел.
Но — засечка. По дяволите и този мотор — човек можеш да вдъхновиш, но мотор — разбира ли от дума?
Целуваш моториста по мокрото чело, отвеждаш го до най-близката къща, предаваш го в ръцете на стопаните и им вменяваш в. дълг да го нахранят и напоят, защото той днес е извършил героичен подвиг, и политаш напред.
Политаш пеша.
През кал, локви, дъжд, подскачаш, кълнеш и време, и богове, и светиилиевци, които гърмят и трещят, и си карат количката, без да ги е еня, че ти трябва да пристигнеш най-късно вечерта в набелязания пункт.
Спасение! Волска кола!
Скачаш в нея, завиваш се със сеното и започваш да обясняваш иа коларя за едно много интересно надбягване с волски каруци — как в Павликени си видял да препускат коли с впрегнати волове — и го молиш да опита и да препусне със своите. Воларят само се обръща, поглежда те с един мек, добър поглед — със същия поглед, с който майките гледат бълнуващите дечица, болни от скарлатина — и тихо изцъква на воловете.
Късно вечерта пристигаш.
Скачаш, и веднага в къщата на председателя. Но той не е в къщи. Председателят на стопанството — и той не е в къщи. Партийният секретар — и той. Всички са на сватба. Жени се звеноводката Ангелина за Пешо тракториста.
Отиваш на сватбата и от вратата дръпваш едно приветствено слово на младоженците, след което веднага изваждаш лист и молив и започваш да питаш младоженеца — колко декара мека оран, ами със сеитбата какво става, как е прикачният инвентар? Младоженецът опулен тръска глава. И сякаш нападнат от мухи, се брани и иска да избяга, но ти го стискаш здраво в ръцете си и след като изстискаш всичко от него, започваш да нападаш сватбарите и председателя на общинския съвет, и председателя на стопанството, и партийния секретар, и магазинерите, и закупчиците, и телчарите, и младото двадесетгодишно момиченце, преподавателка в местната музикална школа. Не оставяш на мира дори и гайдаря и си записваш от него няколко народни песни.
Незабелязано идва сутринта.
Тогава хукваш из улиците и проверяваш състоянието на детската градина, нареждаш се на опашка пред селкоопа и заедно с останалите чакащи искаш да има в магазина и сирене, и хубав плат, и по-весели забрадки, изтичваш до радиоуредбата и задължаваш младата ръководителка да обясни на своите съселяни, че не трябва да се примиряват с апатичнсстта па продавача от селския магазин и с лошата хигиенизация на селото, след което грабваш местния селкор** и заедно изтичвате до местната поща и докато чакаш телефонна връзка с редакцията, му обясняваш, че никак не трябва да се страхува, ами да пише истината, на всяка цена истината и каквото и да стане, ти лично ще го защищаваш навсякъде и пред всички, защото не може гласът на истината да бъде заглушен у нас, след което грабваш слушалката и веднага диктуваш на редакционния стенограф статията за селото, която трябва да излезе същата вечер в голямата страница за обновена Добруджа, и когато той по средата на статията започва да крещи и иска да спреш, ти му казваш да ти удържи от заплатата остатъка от телефонния разговор, обещаваш да му дадеш билета си за следващия международен мач и на края, след свършване на всичко, излизаш навън и залитащ, търсиш някаква каруца, някакъв камион, който да те отведе по обратния път до София за нови задачи.
По пътя — някъде между Попово и Павликени — настигаш идващия от София вестник, разгръщаш го със зачервени очи, поглеждаш съкратената до неузиаваемост статия, въздъхваш и се усмихваш — каквото можахме, направихме. И тогава за пръв път от два дни, упоен от миризмата на прясното печатарско мастило, слагаш глава върху вестника и заспиваш тих, спокоен сън.
А на другия ден никой дори и не си спомня, че ти си написал такава и такава статия. Само в селото, за което си писал, селкорът е станал малко по-смел, продавачът в селкоопа поне един месец, отваря навреме магазина и се постарава да донесе по-хубави продукти, няколко стопани изчистват дворовете си, а шофьорът на цистерната и младоженецът тракторист с гордост закачват вестника над леглото си — ето, за тях е писано. Значи, те не са случайни хора. Значи, държавата ги обича.
Е, това е да си журналист!
*ТАБСО - предшественикът на авиокомпания "Балкан"
** селкор - селски кореспондент
Журналист
Няма по-красиво и по-неблагодарно нещо от журналистиката! Когато веднъж, отчаян, махнах с ръка и креснах:
— Не искам вече да бъда журналист! Ще се върна към архитектурата!
Моят приятел Гецата поклати усмихнат глава и рече:
— Не, мойто момче — щом веднъж си изцапал пръстите си с печатарско мастило — свършено е с тебе. Ти си загубен.
И излезе прав.
Ти стоиш пред главния редактор с ръце, опънати до шева на панталоните. Главният редактор оглежда добре войнишката ти стойка, след това се закашля малко за авторитет, обръща се към картата на България и с молив посочва най-крайното добруджанско селце. Заповедта е съвсем кратка:
— Утре вечер — материалът в редакцията.
Гръмват барабаните, в ушите ти писват фанфари — ти чуваш вече рева на бойните слонове и чаткането на броните и мечовете. Разтварящ широко уста н като изреваваш: „Урааа!” — се хвърляш с подострен молив в атака.
Ето го трамвая, с плонж скачаш в движение и се хващаш за последното стъпало, оттам — в ТАБСО*. Места няма. Не — не .може да няма. Някаква бабичка се готви да пътува. Ти й купуваш цветя, обещаваш да п пренесеш въглищата, говориш й любовни .думи, посочваш звездите, месеца, слънцето, дърветата, чуруликащите птички и когато замаяната бабичка усмихната поглежда към небето и за всеобщо учудване признава, че, да, посред бял ден вижда и луни, и звезди, и слънце и посред зима — цъфнали дървета и славеи, ти взимаш билета й и й подаваш друг — за същото време, но за утре, — след което се хвърляш в отлитащия автобус, оттам на самолета, като по време на полета се вмъкваш в кабината на пилота и паднал на колене, го молиш да зареже всякакво разписание и да пристигне поне с десет минути по-рано във Варна.
В движение скачаш от варненския автобус и се мяташ на една. от цистерните, хвърчащи към Тюленово. Шофьорът крещи, показва третия талон на книжката си, той има деца и жена, но ти обливаш изцапаната му ръка със сълзи, заклеваш го в бъдещето на човечеството, обещаваш му, че ще се ожениш за първия срещнат служител от КАТ, и когато той, сломен от пороя, течащ от устата ти, махне с ръка и с вид на самоубиец, вървящ; към гибелта си, подкара колата на последна скорост, ти изваждаш лист и молив и започваш да му задаваш най-невероятни въпроси: къде е роден, кой е номерът на единната му организация, как е снабдяването със зеленчук в автобазата, какво мисли за последния ход на империалистите в Конго и не е ли вярно, че танцовата музика по Радио София напоследък е много скучна?
И шофьорът отговаря. На него вече всичко му е все едно.
И когато на последната спирка в Тюленово ти скачаш и му размахваш ръка за сетно сбогом, той се опипва смаян и се оглежда удивен — дявол да го вземе, и след всичко това е още жив?
Но ти нямаш време — по калния път нагоре към крайната цел подскача мотоциклет. След миг си вече на задната му седалка. Плющи дъжд, мотоциклетистът иска да влезе в някаква кръчма край пътя, но ти, мокрият, прогизналият, изведнъж му запяваш весели, ободрителни песни, говориш му за героизма на бригадирите от Хаинбоаз и Перник—Волуяк, даваш примери от литературата, напомпваш го с красиви думи и като някакъв свръхмощен влекач го тикаш напред, напред, напред — към крайната цел.
Но — засечка. По дяволите и този мотор — човек можеш да вдъхновиш, но мотор — разбира ли от дума?
Целуваш моториста по мокрото чело, отвеждаш го до най-близката къща, предаваш го в ръцете на стопаните и им вменяваш в. дълг да го нахранят и напоят, защото той днес е извършил героичен подвиг, и политаш напред.
Политаш пеша.
През кал, локви, дъжд, подскачаш, кълнеш и време, и богове, и светиилиевци, които гърмят и трещят, и си карат количката, без да ги е еня, че ти трябва да пристигнеш най-късно вечерта в набелязания пункт.
Спасение! Волска кола!
Скачаш в нея, завиваш се със сеното и започваш да обясняваш иа коларя за едно много интересно надбягване с волски каруци — как в Павликени си видял да препускат коли с впрегнати волове — и го молиш да опита и да препусне със своите. Воларят само се обръща, поглежда те с един мек, добър поглед — със същия поглед, с който майките гледат бълнуващите дечица, болни от скарлатина — и тихо изцъква на воловете.
Късно вечерта пристигаш.
Скачаш, и веднага в къщата на председателя. Но той не е в къщи. Председателят на стопанството — и той не е в къщи. Партийният секретар — и той. Всички са на сватба. Жени се звеноводката Ангелина за Пешо тракториста.
Отиваш на сватбата и от вратата дръпваш едно приветствено слово на младоженците, след което веднага изваждаш лист и молив и започваш да питаш младоженеца — колко декара мека оран, ами със сеитбата какво става, как е прикачният инвентар? Младоженецът опулен тръска глава. И сякаш нападнат от мухи, се брани и иска да избяга, но ти го стискаш здраво в ръцете си и след като изстискаш всичко от него, започваш да нападаш сватбарите и председателя на общинския съвет, и председателя на стопанството, и партийния секретар, и магазинерите, и закупчиците, и телчарите, и младото двадесетгодишно момиченце, преподавателка в местната музикална школа. Не оставяш на мира дори и гайдаря и си записваш от него няколко народни песни.
Незабелязано идва сутринта.
Тогава хукваш из улиците и проверяваш състоянието на детската градина, нареждаш се на опашка пред селкоопа и заедно с останалите чакащи искаш да има в магазина и сирене, и хубав плат, и по-весели забрадки, изтичваш до радиоуредбата и задължаваш младата ръководителка да обясни на своите съселяни, че не трябва да се примиряват с апатичнсстта па продавача от селския магазин и с лошата хигиенизация на селото, след което грабваш местния селкор** и заедно изтичвате до местната поща и докато чакаш телефонна връзка с редакцията, му обясняваш, че никак не трябва да се страхува, ами да пише истината, на всяка цена истината и каквото и да стане, ти лично ще го защищаваш навсякъде и пред всички, защото не може гласът на истината да бъде заглушен у нас, след което грабваш слушалката и веднага диктуваш на редакционния стенограф статията за селото, която трябва да излезе същата вечер в голямата страница за обновена Добруджа, и когато той по средата на статията започва да крещи и иска да спреш, ти му казваш да ти удържи от заплатата остатъка от телефонния разговор, обещаваш да му дадеш билета си за следващия международен мач и на края, след свършване на всичко, излизаш навън и залитащ, търсиш някаква каруца, някакъв камион, който да те отведе по обратния път до София за нови задачи.
По пътя — някъде между Попово и Павликени — настигаш идващия от София вестник, разгръщаш го със зачервени очи, поглеждаш съкратената до неузиаваемост статия, въздъхваш и се усмихваш — каквото можахме, направихме. И тогава за пръв път от два дни, упоен от миризмата на прясното печатарско мастило, слагаш глава върху вестника и заспиваш тих, спокоен сън.
А на другия ден никой дори и не си спомня, че ти си написал такава и такава статия. Само в селото, за което си писал, селкорът е станал малко по-смел, продавачът в селкоопа поне един месец, отваря навреме магазина и се постарава да донесе по-хубави продукти, няколко стопани изчистват дворовете си, а шофьорът на цистерната и младоженецът тракторист с гордост закачват вестника над леглото си — ето, за тях е писано. Значи, те не са случайни хора. Значи, държавата ги обича.
Е, това е да си журналист!
*ТАБСО - предшественикът на авиокомпания "Балкан"
** селкор - селски кореспондент
10 години членство на България в ЕС и р...
Колко е голям путинският грездей
платени, или просто...прости
Колко е голям путинският грездей
платени, или просто...прости
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. Блогът за предпечат, реклама и още нещо
2. Изгубената България
3. Блогът "Стара София"
4. Безхаберие - сайтът за София, каквато не бива да остане
5. Форум "Бойна слава"
6. Манлихер - българската военна история
7. Блогът на Сула - за рекламата с чук в ръката
8. Иван Бедров - някои мисли и други интересни неща
9. Комитата и Стойчо
10. Пътуване до... - блогът на Стойчо Димитров и Комитата
11. Записки на реформиста - блогът на Радан Кънев
12. в. Капитал
13. БГ История
14. Блогът на Темплар
15. Блогът на Иво Беров
16. Индигово - пространство за духовност
17. Книголандия
2. Изгубената България
3. Блогът "Стара София"
4. Безхаберие - сайтът за София, каквато не бива да остане
5. Форум "Бойна слава"
6. Манлихер - българската военна история
7. Блогът на Сула - за рекламата с чук в ръката
8. Иван Бедров - някои мисли и други интересни неща
9. Комитата и Стойчо
10. Пътуване до... - блогът на Стойчо Димитров и Комитата
11. Записки на реформиста - блогът на Радан Кънев
12. в. Капитал
13. БГ История
14. Блогът на Темплар
15. Блогът на Иво Беров
16. Индигово - пространство за духовност
17. Книголандия