Отдавна никой не помнеше името му – наричахме го Малкото партизанче, защото навремето бил най-младия в някакъв отряд из Средногорието.  Подвизавал се известно време из службите, но след някаква издънка го изритали оттам с почести и пенсия. Оттогава му беше останал навикът да ходи облечен с тренчкот с вдигната яка, да носи винаги тъмни очила и бомбе, както и да говори шепнешком на ухото на събеседника си.
     Но това, с което стана блокова знаменитост, бе страстта му към резитбата. Появяха ли се първите кокичета, едно бе сигурно – скоро ще дойдат лястовичките и Малкото партизанче ще изскочи с лозарски ножици в градинката. Нямаше дърво в радиус от 200 метра, което да не беше обгрижено от него – махаше сухите клечки, просветляваше короната, скъсяваше клони, ашладисваше. От сутрин до вечер обикаляше като пчеличка цвят около дърветата и бодро щракаше с ножиците.
     Компания му правеше и Киро Летеца – източен като върлина пенсионер от селскостопанската авиация, който никога не се разделяше със старата си фуражка и навития на руло вестник, който му служеше вместо маршалски жезъл. Той нямаше понятие от резитба, но послушно крачеше около дърветата, като непрекъснато се привеждаше, за да чуе какво му шепне дребното човече с тренчкота.
     Една болка имаше обаче Малкото партизанче и това бяха двете овошки от съседния вход – череша и слива. Те бяха пораснали срещу прозорците на първия етаж и той, незнайно как, бе решил, че принадлежат на съседката. Мимата – знойна петдесетинагодишна шопкиня, нещастно омъжена от години за Васо – шофьор на самосвал в строителния комбинат и заслужил посетител на кръчмето „Куция кон”. Нашият овощар беше тайно влюбен в нея, но строгият му морал не позволяваше да изкаже чувствата си и той тихо вехнеше. А като истински рицар не смееше да пипа дърветата без позволението на дамата на сърцето си. „Само тия двете ми останаха непипнати. Да щеше да ми разреши Мимата..., шепнеше ми нажалено в ухото, когато ме уцелваше в асаньора. – Ще ги ашладисам един път!”
     И една неделна утрин в късната пролет сърцето му не издържа. Събра кураж, взе за подкрепа в начинанието си Киро Летеца и звънна бодро на Мимата. За зла участ вместо нея на вратата се появи Васо. При това не в най-доброто си настроение – от снощната раздумка в „Куция кон” в главата му сега трополеше цял табун.
     - К’во, бе?! – мрачно избумтя Васо, почесвайки се по огромното шкембе.
     Малкото партизанче събра целия си кураж и лъчезарно прошепна:
     - Много се извинявам съседе, ама тука ли е жена ви? Че искам да й ашладисам сливката.
     - К’во, к’во?! – съзнанието на Васо явно отказваше да възприеме информацията.
     - Сливката на жена ви да ашладисам! – И за повече авторитет Малкото партизанче позочи и надзъртащия от стълбите съратник: - Той и Киро Летеца е с мен – и той иска.
     Най-сетне думите на неканения гост достигнаха до мозъка на Васо и направиха там късо съединение:
     - Бе, вашта мама, сега ще ви ашладисам и двамата!!!
     .........................
     Неделното слънце бавно се издигаше над панелките. Мир и покой царстваха още в квартала – нямаше ги още бабите, бързащи към магазина, крещящите деца с топки и тръбички за фунийки, тупащите килими жени и форсиращите умиращите си москвичи мъже. Само три любопитни фигурки бързо се отдалечаваха по уличката към центъра на града. Първата беше дребна, ситнеща с бързи крачки, с развяващи се поли на тренчкот и филцово бомбе на главата. След него с дълги и несръчни подскоци се носеше върлинеста фигура с фуражка и свит вестник, приличащ на щафетна палка. Най накрая композицията завършваше валчест здравеняк по потник, който пъхтеше, грухтеше и крещеше страховити псувни...
    

Публикувано във в. СЕГА, октомври 2012 г.

Малкото партизанче си отиде наскоро . Този разказ, основан на действителна случка, е едно дружеско спомняне за него. А сливката я отсякоха тази пролет...