В предишен постинг бях обещал да спомена повече за Петър Тодоров.
Той е деен участник в три преврата (9 юни 1923, 19 май 1934 и 9 септември 1944), министър на финансите в две правителства (на Александър Цанков и на Кимон Георгиев), пръв наш посланик в Титова Югославия, където подготвя обявяването на българо-югославска федерация, осуетено в последния момент от Сталин, журналист, публицист, автор на нашумялата на времето книга “Погромите на България”, близък приятел на най-големите български художници, писатели и артисти. Преди години помогнах в издаването на част от неговите спомени, които бяха в бутиковия тираж 300 бройки. Затова ще си позволя в моя блог да публикувам повече неща от него, който предполагам ще представляват интерес на голям кръг хора, интересуващи се от история и политика. Началото поставям с един откъс от спомените му за преговорите с Тито за обудиняването на България и Югославия. Тъй като те са доста дълги, ще ги представя в няколко последователни поста макар и със съкращения. Прочее, приятно четене.

Моята мисия в Югославия

­- И Вие ли тръгвате за Македония? ­ - ме запита учудено един мой познат минувач, стар чиновник в Министерството на финансите, когато ме видя, че се готвя да се кача в стегнатата за дълъг път
военна кола.
­- Воювал съм два пъти за нея. А и кой ще ме вземе с тези побелели коси? Отивам в Югославия.
­- Но тя не съществува.
­- Възкръсва.
­- Къде?
­- При Тито.
­- На добър час!
...Главните съобщителни артерии на Югославия бяха още в немски ръце. Сериозни авангардни сражения се водеха в момента при Кула, Бяла паланка и Девебаир. Една среща с югославянски ръководители беше невъзможна на югославска територия. Ето защо ми бе съобщено, че срещата ще стане в Крайова.
...Няколко основни въпроса ме занимаваха непрестанно от деня, когато министър-председателят Кимон Георгиев ми предложи да се нагърбя с тази тежка политическа задача:
Ще мога ли да работя с човека, за когото знаех толкова малко: партизанин, политически и военен ръководител, национален герой, комунист, маршал?
Ще ме постави ли той на скамейката на обвиняемите, за да иска от мен отчет за всичките деяния на българските управници?
Той ли ще движи действително в бъдеще живота в Югославия и какви ще бъдат моите функции ­ на политическо лице или на обикновен дипломат?
...Използвувах престоя ни във Видин, за да опозная по-отблизо моите спътници. Освен секретаря си Милчев и полковник Матеев много малко познавах останалите. Главното ми внимание беше отправено към Терпешев, който възглавяваше делегацията. Познавах го лично едва от две-три седмици. В навечерието на 9 септември той беше дошъл в дома ми да се срещне с началник-щаба на Първа дивизия полк. Райчо Славков. При тази среща бе постигнато споразумение и бе неутрализиран софийският гарнизон, с което стана възможно провеждането на самият преврат.
...Аз не знаех докъде се простират пълномощията на Терпешев и до колко той може да предлага инициативи и да поема отговорности, без предварително да е искал одобрението на ръководните тела на неговата партия. Още във Видин ми стана ясно, че Терпешев няма конкретен план за работа и че ще действуваме съобразно обстановката. До известна степен това ме изненада. Аз съзрях у Терпешев една неориентираност по югославянските проблеми на момента, което ме учуди. Въпреки всичките мерки, които бяха взети за успешното провеждане на нашата мисия, Терпешев изглеждаше, че не беше наясно как ще бъдем приети. През цялото време на пътуването той остана в областта на общите фрази, които ставаха все по-общи, колкото повече се приближавахме към нашата цел.
Министър-председателят и министърът на външните работи не ми бяха дали конкретни инструкции. Когато се сбогувахме, Кимон Георгиев даже и не обрисува рамките, в които трябва да се движа. Той
каза, че предоставя на мене да преценя обстановката и да му докладвам за възможностите за евентуално по-широко разбирателство. Ето защо и аз желаех, доколкото това зависеше от мене ­ в
първите срещи да бъдем възможно по-въздържани.
Отношенията с Югославия не бяха за мене нов проблем.
Моят политически учител Найчо Цанов още преди 1912 г. проповядваше, че с установяването на тези ясни и достойни отношения трябва да се бърза. Този безукорно честен обществен деятел още тогава беше съзрял политическата далновидност на сръбските държавници и държавническата некадърност на министрите на Фердинанд. За голямо съжаление днес трябва да установим, че фактите изцяло потвърдиха неговите политически предвиждания.
Усилията на Стамболийски, няколко години след края на Първата световна война, да разчисти бодливите глогове по пътя за Белград пропаднаха поради прекалено нарасналото самочувствие на
сановниците на новата балканска империя.
Убеден, че само по тази линия би се изградило едно по-съвършено балканско политическо общежитие, Стамболийски направи няколко смели изявления, които му създадоха врагове у нас, но не разтопиха сърцето на Пашич. С източно лицемерие югославянският министър-председател разчесваше дългата си брада и уверяваше нашия Ивайло, че е нужно време за да бъдат забравени лошите спомени от току-що преживените конфликти.
Професор Александър Цанков, който след убийството на Стамболийски също така счете за нужно да замине за Белград, бе посрещнат с още по-голям скептицизъм. В Белград знаеха, че една от причините за свалянето на земеделския водач бяха думите му, че сме виновни пред Сърбия и че трябва да направим всичко, за да се разберем с нея.
При това посещение, което не даде никакви резултати, беше уговорено и аз, в качеството ми на министър на финансите, да посетя след известно време Белград. Отношенията между двете страни
обаче бързо се влошиха. Неотговорните фактори взеха връх и почнаха да надуват заплашителните йерихонски тръби на печата, а родолюбци по професия тръгваха отново да се разхождат по
границите на Македония, небръснати, брадясали, за да плашат врабците.
...Десет години по-късно, през октомври 1934 г., получих нова покана, този път от крал Александър да посетя югославянската столица. Споменът за този малък балкански самодържец ме върна отново към събитията, които предхождаха преврата на 19 май 1934 година.
При подготовката на този преврат аз бях натоварен от групата, която движеше събитията, да произнеса през септември 1933 г. в столичният театър “Роял” политическа реч върху външната политика на България.
...Точно една година след произнасянето на тази реч, разговарях с крал Александър, който се намираше на официално посещение в София. В един от салоните на софийския дворец, той проведе с мене ­ в качеството на министър на финансите в 19-майския кабинет ­ следния разговор:
­- Като истински приятел на сближението, с Вас мога да бъда напълно откровен. Разбирателството между България и Югославия не е невъзможно. Но трябва да бъдем наясно преди всичко: какво
собствено дирите от нас? Във Вашата последна реч, както ми се предава, Вие искате и земя...
­- В моята реч аз казах, че ние не дирим земя, която да измени икономиката на нашата държава. Тогава казах, че ние тези земи загубихме с политическото си безумие през 1913...
­- Ако се отнася само до земите, които Вие наричате “западни покрайнини” ­ то не е голямо нещо. Ние бихме могли да разрешим този въпрос. Но мислите ли, че с това ще се свърши?
­- А в Македония какво ще стане?
­- Какво собствено желаете Вие? ­ ме запита той. ­ Едни искат самоуправление, други ­ част от нея, трети ­ я желаят цялата...
­- Да започнем от най-елементарното: четмо, писмо, църкви...
­- Че кой мисли да е против това? Но къде е гаранцията, че ще настъпи успокоението?
­- Липсва значи доверие...
Разговорът се прекъсна поради приближаването на цар Борис и с негово съгласие Александър ме покани за следващия месец да ида в Белград под предлог, че ще се срещна с неговия финансов министър.
Няколко дена след посещението, след като привърших седмичния си доклад, ние сравнявахме с Борис III впечатленията си от Александър.
В заключение Борис каза:
­- Четмо, писмо, църкви... Знаете ли, не е само това. Македония и сега си остава чисто българска земя и трябва да бъде наша.
Десетина дена преди определената дата на моето заминаване за Белград, Александър, старателно охраняван от разгащената френска полиция, бе прострелян в Марсилия от български професионален убиец, помилван известно време преди това от Борис.
Естествено и вторият проект за мое пътуване в Белград пропадна.
И ето днес ­ нови десет години след тези събития, аз пътувам за първи път с официална мисия за Югославия.
На следващия ден ни предстоеше срещата с Тито. Няколко часа преди да тръгнем, при нас пристигна съветският генерал Бирюзов, който нарочно бе долетял от София във връзка с уреждането на
срещата. Той се отдели с Терпешев и Благой Иванов в една стая и дълго разговаря с тях.
...При нашето влизане в хола, Тито се беше вече запътил към нас. Ръкува се сърдечно с всички ни, прегърна Благой Иванов, с когото са били заедно в планината. Той ни покани да го последваме в кабинета му, където вече ни очакваха неговите най-близки сътрудници: Коча Попович, Иван Милутинович и други. На другия ден към тях се присъедини и Ранкович.
През първия ден на срещата аз не взех думата. Седнал близо до бюрото на Маршала, наблюдавах новите югославянски ръководители. С широтата и изразните средства на държавен ръководител Маршала излага своите схващания за предстоящите отношения между двете страни, управниците на които са считали доскоро войните и взаимните изтребления като най-разумната политика.
Той говори плавно, нюансира и подчертава известни съществени моменти от своето изложение, служи си с богат политически речник.
­- Да излезем от принципното положение, че и вие, и ние сме нови хора. Каквото е било ­ е било. От днес, оттук, ние поставяме началото на новите взаимоотношения, които бих искал да бъдат израз
на новия морал и новото социално съдържание, което ние ще вложим в устройството на нашите две държави.
Маршала завърши своето приветствие. Веднага след него взема думата Терпешев. Не може да не се признае, че той говори искрено и до голяма степан развълнувано. Каза няколко общоизвестни
истини и доста прекали със своя плач Йеремиев относно зверствата, които нашите окупационни войски били извършили в Югославия. Направи неприятно впечатление на всички присъствуващи българи голямата разлика в политическата култура, в ерудицията и начина на говорене, която съществуваше между двамата водачи на делегациите. Именно това беше, което ме потисна, и още от тази първа политическа среща ми даде горчивото предусещане за голямата разлика изобщо между комунистическите ръководители в София и Белград.
Фактът, че аз не познавах тази разлика и не останах верен на това мое първо впечатление, доведе до известните мои действия през януари 1945 г., които са главната тема на тези спомени.

Следва продължение

Ще следя поредицата.

Бих искал да прочета оригинала му

искаме още

Да, аз също съм любопитен да видя тази доста мътна част от нашата история, която иначе доста словоохотливите ни историци някак смотават по чергата. А иначе преговорите, които води П. Тодоров са доста по рано - те започват още по време на войната - 5 октомври 1944 г. И все още участват и хора като него - от старата политическа гвардия.

Надявам се в интерес на обективната истина по-нататък в поредицата си да посочите, че основната тежест в следвоенните ни международни отношения е имал Георги Димитров - шестия човек в йерархията на СССР и изключително близък до Сталин политик.

Рано или късно историята ни ще се отърси от партийните пристрастия, и обективно ще посочи, че най-влиятелния международен политик в историята на България е именно Димитров. Основно негов е приноса /тук и благодарение на късмета се намесва охладняването на отношенията между Сталин и Тито/ за това България да не бъде включена в южнославянската федерация.

Ще чета поредицата ви с интерес.

Поздрави.

За жалост авторът е покойник от 50 години, така че няма да мога да го насоча към допълнителни детайли. Но в последната четвърта част, която ще публикувам утре, той говори, макар и накратко, за преговорите, водени вече в Москва, между Тито, Димитров и Сталин.

Георги Димитров е един от най-големите национални предатели в историята на България.Практически той е служил на интересите на една деспотична чужда сила,във вреда на българските интереси.Димитров е политикът,от който всеки патриотичен българин трябва да се гнуси.

Склонен съм да се съглася, че Димитров като председател на Коминтерна е бил влиятелна фигура, както и по време на Лайпцигския процес, който предизвиква голям отзвук в Европа. Все пак има едно голямо НО:
той заедно с Коларов са пряко отговорни за провокирането отвън на гражданска война у нас (1923-25 г.);
пак заедно с него носят отговорност с подписите си и за стотиците българи, репресирани по времето на Сталин след 1937 г.
носи лична отговорност за унищожаването на опозицията след 1945 г. (включително и физически).
Така че като съдим за нашите политически фигури, трябва да се опитваме да обхванем тяхното дело (добро или лошо) в цялост. Иначе оставаме само в плен на пропагандата - била тя лява или дясна.

Млако знаем българите за този период, специално за идеята на Южнобалканска федерация. Добре е да се осветят действителните факти, да прочетем тези скрити досега страници.
Много опасна идея. И много вредна. Сега щяхме да сме Босна.
За Георги Димитров се знае много малко. Освен огромната пропаганда и създаването на култ, който още не е преодолян.
Лайпцигския процес - не се пише за колосалната анвгажираност на Сталин, КПСС и КГБ в раздухването на процеса и защитата на Георги Димитров, включително с платени западни специалисти по медиите. Всичко това, обезпечено с огромни финансови средства за лобиране и пропагнада.
Коминтерна и Димитров са отговорни за лансирането на македонизма - отделна македонска нация и създаване на отделен македонски език. И досега берем плодовете на този зловещ план и политическо инженерство.
Македонизацията на Пиринска Македония. И то не на думи, а планът влиза в действие.
По тези въпроси е необходимо да се пише, без политически пристрастия. Спокойно и културно, а не с пенявене и обидни квалификации, които опорочавт често разговорите, дискусиите и обезсмислят труда като този на Автора.

Поздрави!