Това се случи отдавна – преди двадесетина години. Тъкмо навършвах кръгла годишнина, а това почти винаги е и време за равносметка на изминатия път. В резултат ме налегна свирепа депресия, че всичко около мен собственоръчно съм го прецакал – без свое семейство, без перспектива в професията, без пари, без надежда. И така, както си се носех като градоносен облак, една моя позната ме сръчка: „Виждам, че много си се окахърил, я да те заведа на една Киприанова литургия – може и да ти помогне.”
Тази идея, за един войнстващ атеист като мен, ми се стори, меко казано, идиотска. Та нали религията е „опиум за народите” и вярата в божества е приоритет на суеверни и невежи бабички, които нямат друга работа и ходят да палят свещи по черквите?! И сега някакъв поп ще ми чете литургии и щял съм да се оправя от това?! Хумор!
Но моята позната не беше от хората, които се отказват лесно, и накрая - само мир да има – с бодра стъпка се отправихме към черквата „Света Неделя”. Оказа се, че там всеки четвъртък се има служба, където се чете Акатистът на св. Киприан и се прави водосвет. По пътя разбрах и кое-що за самия светец – родил се в Картаген, бил служител на бог Аполон, изкусен маг и лечител, изучил тайнствата при елините, египтяните и халдейците. Бил повелител на бесовете и причинил много злини, но по-късно станал ревностен християнин и е умрял като мъченик. Киприановата молитва се чете против магии, бесове, уроки и т.н. – най-вероятно такава диагноза ми беше поставила и моята позната, която сега ме тътрузеше към черквата.
Когато влязохме, службата беше вече започнала. Тук ме очакваше и голямата изненада – вместо няколко склерозирали бабички храмът беше претъпкан до скъсване с хора. Тъй като нямах отношение нито към службата, нито към миряните, полека-полека покрай стената се изсулих почти най-отпред. Свещеникът поговори на множеството за магиите, врачките и баянията, после пристъпи към купела със светената вода, потопи кръста, вдигна епитрахила си напред и започна да ръси със светената вода. В този миг хората от предните редове се впуснаха към вдигнатия епитрахил, за да може да ги покрие и първи да бъдат поръсени от водата. Чак сега се вгледах в тях и буквално зяпнах от изумление. Това бяха куци, сакати, пожълтели или изпити същества, които с огромно усилие се опитваха да достигнат до свещеника. Немалко от тях бяха млади и силно се съмнявам, че това бяха дълбоко вярващи хора. Имаше и такива, които държаха малки деца в ръцете си, очевидно не добре със здравето.
Това, което ме порази, бяха очите им. В тях се четеше мъка, болка и същевременно – може би последната надежда на отчаяни хора, които вече няма какво да губят. И отведнъж се сепнах: „Абе пич, какъв ти е проблемът?!” Нямал бил това, нямал онова – чудо голямо! Млад си, здрав си, животът е пред теб, а за повечето от хората отпред тия капки вода и този веещ се епитрахил са цялото им бъдеще – извън тях нямат нищо, на което да разчитат повече. Тези няколко минути насред черквата ми помогнаха да изляза от моя доста егоистичен свят и да се погледна отстрани, при това сравнен с проблемите на окръжаващите ме. Аз, младият и здравият, просто не бях на мястото си сред тези блъскащи се пред купела за капчиците илюзорно спасение.
Звучи като евангелистко клише, но е факт, че излязох преобразен. Не, не шепнех благодарствени молитви, но бях вече твърдо убеден, че мога да започна отначало и този път то ще е успешно. И за да заприлича финалът още повече на наръчник по самопомощ - в последвалите 10 години се взех в ръце, изучих нова професия, създадох свое семейство и макар и да не се къпя в злато, това, което правя днес, удовлетворява професионално, забавлява ме и най-вече – храни мен и семейството ми.
Свети Киприан не ме направи религиозен – и до ден-днешен си оставам скептичен агностик, който подлага на съмнение както тезите на църквата, така и контратезите на атеистите. Но надменността ми и презрителното снизхождение към религиозните хора с времето се стопи. С годините се убедих, че не е задължително да си прост и суеверен, за да си вярващ и обратното - атеизмът в никакъв случай не гарантира интелект. Както и че фанатизмът е присъщ на човека изобщо – независимо дали е религиозен, или не.
Тази случка обаче ми помогна в нещо изключително важно – да мога да спра и изляза за момент от баналното всекидневие с прозаичните проблеми и да се видя отстрани. Да сравня моите представи за проблеми с тези на окръжаващите и вследствие на това да коригирам поведението и приоритетите си. Ние, хората, сме като цяло склонни да приемаме, че сме център на вселената и всичко извън нея е незначително. Точно затова понякога ни трябва силен шок, който да ни подтикне да намерим себе си. Моят шок някога беше сред опушените стени на една софийска черква.
Акуилани: Няма проблем с Алегри и Пато
Алегри: Нямам проблем с Пато
2. Изгубената България
3. Блогът "Стара София"
4. Безхаберие - сайтът за София, каквато не бива да остане
5. Форум "Бойна слава"
6. Манлихер - българската военна история
7. Блогът на Сула - за рекламата с чук в ръката
8. Иван Бедров - някои мисли и други интересни неща
9. Комитата и Стойчо
10. Пътуване до... - блогът на Стойчо Димитров и Комитата
11. Записки на реформиста - блогът на Радан Кънев
12. в. Капитал
13. БГ История
14. Блогът на Темплар
15. Блогът на Иво Беров
16. Индигово - пространство за духовност
17. Книголандия