Ние, българите, като цяло имаме тежък комплекс от османското владичество (което упорито държим да наричаме робство, но това е тема на друг много дълъг и мъчителен разговор). Паметта ни е изтласкала назад няколко столетия от историята ни и  в главите на повечето от нас за това време е останала една невероятна мешавица от  „Под игото”, „Козият рог” и „Време разделно”. Затова и „турци” и „Турция” са думи, които извикват еднозначни реакции от типа „По пет на нож!” и „Помнете Батак!”. Така някъде между редовете на учебниците пропускаме един близо 3-вековен период, когато сме били част от една мощна и бляскава империя.  Друг е въпросът дали това ни е харесвало и дали сме искали да бъдем в нея. Та именно в този период се развива и действието в книгата на Орхан Памук, с чиято помощ можем да надникнем от другата гледна точка към онези тъмни векове, когато за жалост сме били само миманс на сцената на историята (Само за справка: от визираните в книгата султани – майката на султан Селим II е украинка, на Мурад III и Мехмед III – вецианки, а на Ахмед I – гъркиня).

  „Името на розата” в ислямски вариант. Би могло и така да се определи „Името ми е Червен” на нобеловия лауреат Орхан Памук. И тук една книга носи смърт сред героите; убиецът е сред хората, пряко свързани с тази книга; основният конфликт е свързан с целта на изкуството; действието е ограничено като време и място – само няколко дни в един град.

Аналогиите обаче свърват дотук. Макар и несъмнено вдъхновен от „Името на розата” Орхан Памук поема по друг, лъкатушен като ориенталски сокак, път към разплитането на мистерията.

Истанбул, зимата на 1591 г. Падишахът на бляскавата, но поемаща към залеза Османска империя, поръчва книга - дар за венецианския двор, която трябва да смае „франките” с красивите си миниатюри, отразяващи блясъка и могъществото на империята. Със задачата се заема авторитетният Лелин ефенди, който събира около себе си най-добрите миниатюрсти. Внезапно нещата се объркват – жестоко е убит Финяга ефенди, един от илюминаторите (хора, оформящи винетки и орнаменти). Подозренията насочват към останалите работещи по книгата, сред които са Кара, Маслината, Пеперудата и Щъркела – едни от най-талантливите ученици на Майстор Осман и неговата школа (негов прототип е майсторът Накаш Осман).

Орхан Памук избира интересен повествователен похват. Разказът е винаги от първо лице, но във всяка глава се сменя говорещият. Нещо повече – разказвачи са не само хората, но и персонажите, които те рисуват в миниатюрите си – Кучето, Конят, Дървото, Смъртта, та дори и Червеният цвят. Така четенето прилича повече на разглеждане на многостенен калейдоскоп – всяко завъртане променя цветовете и показва нова и различна картина.

Успоредно с разплитането на трагичните събития се развива и втори сюжет – любовният триъгълник между Кара, Шекюре – красивата дъщеря на Лелин ефенди, и Мустафа, нейният девер. Шекюре, която от няколко години е вдовица, е принудена да играе сложна и много предпазлива игра, в която залог са бъдещето на двете й деца, нейната чест и не на последно място – животът й.

Ако книгата съдържаше само тези два плана, тя щеше да бъде талантливо разказано криминале, но Орхан Памук въвежда и трети, всъщност основен, мотив – за изкуството, пречупен през призмата на ислямското възприятие на света. Тук, разбира се, е необходимо едно задължително историческо и културологично пояснение. Днес в масовата представа ислямът се свързва с назадничавост, фанатизъм и нетолерантност (друг е въпросът доколко тя е вярна). Но в първите си векове той се развива като изключително толерантна и отворена към окръжаващия свят религия. Пророкът Мохамед казва: „Винаги търсете познанието, ако трябва дори и в Китай”. Благодарение на бурния разцвет на ислямската наука и култура за Запада оцеляват античните философи, стремителен напредък имат математиката, астрономията, оптиката, медицината, биологията и т.н. След 12-13. век обаче започва бавно затваряне и капсулиране на исляма. То оказва влияние и върху начина на възприемане и възпроизвеждане на света в изкуството. Художниците не търсят собствен стил, а се превръщат в кописти, следващи канонично модела на старите майстори. Това задава и основния конфликт в книгата – между привържениците на традицията и търсещите нови хоризонти и опитващи да застигнат „франкския” начин на възприемане и пресъздаване. Героите горещо спорят трябва ли да има стил един художник и дали това е проява на талант, или е слабост. Всъщност Памук представя сблъсък между две вселени в ислямския свят. От едната страна са старите майстори, които като чираци периодично вдигат глави обратно на слънцето, за да запазят зрението си, а в заника на живота си предпочитат да се самоослепят, но да не бъдат принудени да рисуват в друг стил. За тях човек се освобождава от слабостите си и става истински художник една незрящ, когато рисува по памет. От другата страна са търсещите нови хоризонти художници, които опитват да подражават на „франкската” рисунка – с перспективата, с възприятията на света такъв, какъвто е, с отсъствието на условността и типизацията. На по-заден план, но катализиращ действието, е и сблъсъкът между привържениците на радикалния и строг ислям и последователите на „греховния” по-освободен и толерантен живот – събитията, развиващи се в кафенето, където Медахът разказва своите истории по илюстрации, рисувани от нашите герои.

Именно сблъсъкът на ценностните системи води и до трагичните колизии в книгата. За жалост този конфликт в исторически план води до патова ситуация – старото постепенно отмира, но новото не успява да се наложи като самобитен ислямски стил, а си остава привнесено отвън.

„Името ми е Червен” не е лека книга. Тя се чете бавно и с често връщане към предишни страници. Авторът прехвърля отново и отново основните нишки на конфликтите, изграждайки сюжет, приличен на преплетени калиграфски орнаменти. Самата книга е със сложна ритмика – повествованието ту върви бавно, спокойно и сладкодумно, ту изведнъж стремително и задъхано натрупва драматични събития. Но, който успее да влезе в ритъма и атмосферата й, определено ще се влюби в нея.

Ако книгата ви е заинтригувала, можете да си я купите с отстъпка от „Книга за теб”.

*На снимката: Илюстрация на "Шах-наме" от Фирдоуси от XVI в.в стила на майсторите миниатюристи, описани в книгата.

Не, този въпрос не е "друг". Това е главният въпрос. Всички други въпроси са второ- и третостепенни. Едно робство може да бъде наричано "владичество", дори "присъствие", но това не означава, че не е било робство - както едно лайно може да бъде наречено "торта" или "сметанов сладолед", но това не означава, че е престанало да бъде лайно.

В Османската империя е имало действително роби, дори и пазар на роби. Но българите като народ не са били в тази графа. Те са имали право на собственост, самоуправление (на местно ниво), на изповядване на своята вяра, на училища и т.н. Османската империя може да не е била най-веселото място на планетата, но нека за проба да направим една сравнителна таблица за периода 15-17 в. като до българите добавим германци, французи, англичани, италианци и пр. И докато тук след битката при Варна през 1444 г. не е имало сериозни размирици на наша територия, то на Запад имаме Стогодишната война между англичани и французи, Тридесетгодишната война основно сред германските народи, войните между италианските градове, кланетата между протестанти и католици, Светата инквизиция и т.н, и т.н. В крайна сметка ще излезе, че положението на българите ако не по-добро, то не е било и по-лошо от това на иначе "свободните" народи в тези държави.

На анонимните това им е работата - да се крият иззад ъгъла и да те замерят с гениални мъдрости от кулинарния си опит. А иначе доказателствения материал за консистентността на нашето робство е доста рехав и повечко разчита на доверието на анонимните (много подобно на доказателствения материал на македонските историци за връзката на съвременните македонци с Александър).

За жалост си доста прав @102yan - нашата история е доста изпълнена с митологеми, а често и с напълно погрешни или непълни тълкувания на фактите. И тук му е мястото да цитирам Самюъл Хънтигтън: "За народите, които търсят своята идентичност и преоткриват етническата си принадлежност, врагът е от първостепенно значение, а потенциално най-опасните вражди възникват около разломите между основните цивилизации в света."
А в крайна сметка - говорим само за една хубава книга. :-)

Ооо да, та всичките империи са били велики и могъщи и съм убеден, че подвластните им народи също са били много горди с това, че са част някоя могъща империя,а ве собствената си държава.
Специално Османската империя векове наред се е издържала с военни успехи и налагането на религиозен и икономически гнет над подвластното и население.
Няма как този период да не се асоциира с робство, тъга, отчаяност и насилие. Да се отрича е просто смешно. Няма как да се забрави това толкова лесно. Особено, като "Неоосманската империя" днес отрича това въобще да се е случило...