5.45 часа
Този, който е изобретил будилника, е бил не кръгъл, а направо сферичен идиот. Не мога да разбера защо звънят винаги когато току-що си заспал. С премерен саблен удар го лишавам от живот и блажено се обръщам на другата страна. Искам да поспя още, защото днес имам час с 7б. Какво! Час със 7б!!! Одеалото изхвръква към тавана и преди да е тупнало обратно върху леглото, аз съм се измил, обръснал и вече се обличам. 7б ме изправя на крака по-безотказно и от корабна сирена. Добре, че се сетих чак сега. Ако ми беше дошло на ума снощи, изобщо нямаше да мога да мигна.

6.30 часа
На спирката - митинг. Спонтанен (като спонтанен аборт). Тълпа от около триста озверели изверги ръмжи и клокочи, очаквайки Го. Автобуса имам предвид. При други обстоятелства това са хрисими и почтени хорица, любящи съпрузи, грижовни майки и милозливи старци, правещи път както на мравката, така и на BMW-то. Но сега в очите им проблясват хладни стоманени остриета, а в приведените и стегнати за отпор тела има нещо от онези опълченци (вж. Вазов).

7.00 часа
Предните постове на спирката хукват панически назад. Иде!!! Бавно и триумфално грохналият "Икарус" акостира на спирката и рухва, разпадайки се на съставните си части. Дори не успява да промълви като Мелтиадес: "Радвайте се, атиняни, победихме!" Към нас се присъединяват свежите резерви, пристигнали с вече покойния дилижанс. Приближава втори автобус. В погледа на шофьора се чете нещо средно между фанатизма на камикадзе и примирението на гергьовско агънце. Всички се втурваме към вратите, а в ушите ми звучи кой знае откъде призрачният глас на някакъв поручик от Балканската война: "На ноооооож!"

7.30 часа
Друсаме се някъде из улиците. Чувствам се като свети Антоний, оня, дето го надупчили със стрели. Не знам обаче това острото в ребрата ми чадър ли е, или автентична сабя.
Само това не! - на една спирка десетина от моя 7б успява да разкъса кордона на защитниците при средната врата и нахлува в автобуса! Vae victis! Само две минути им стигат, за да го обърнат с колелатата нагоре. Някакъв здрав гражданин боботи в ухото ми: "Тия хашлаци нямат ли учители, на какво ги учат там! Само за заплати стачкуват, а за две пари работа не могат да свършат." Кимам, за да го успокоя: "Да бе, да, всички са такива! Залудо ядат парите на държавата." Изведнъж един от рошльовците ме разпознава: "Господине, кой час имаме при вас?" Кой беше казал "...останалото е мълчание"?

8.15 часа
Опитвам се да си възстановя дишането в учителската стая и правя масаж на гръдния кош. Онова в ребрата ми наистина се оказа чадър - като слизах, в ръката ми остана калъфката му. Слава богу и този път слязох жив.
Първият ми час е с 9а. Няма жива душа в стаята. Май са решили да не дойдат изобщо. Супер! Ще имам свободен! И през ум не ми е минавало като ученик, колко се радват учителите на свободните часове. Какво да направя сега? Да заключа и да дремна малко или да прочета вестника на някой колега на аванта? Може би е по-добре да заключа. Денят започва добре. Точно в този момент се появява една очилата физиономия с купчина бумаги в ръцете. "Господине, нали ще имаме час при вас?" Не, ще ходим за гъби!!! Господи, а колко хубаво изглеждаше всичко!

8.30 часа
Тишина и спокойствие. Нито деветките имат понятие от старобългарската литература, нито пък аз. Докато въодушевено им обяснявам похвалното слово, те кротко дремят. Всъщност така е на пръв поглед. Трима си пишат домашното по математика, един рисува рокерско яке на някакъв тип от учебника, друг се опитва да върже опашката на съученичката си пред него за облегалката на чина, трети с огледалце върху обувката прави анатомични изследвания, завършили с куп тетрадки, треснати в главата му. В края на часа, както винаги, подхвърлям дежурното, и излишно според мен: "Имате ли някакви въпроси?" И изведнъж - една вдигната ръка. Ето, ето. Струваше си! Най-сетне събудих една душа. Колко добре е да се чувстваш просветител и будител на народа - изтривам крадешком една издайническа сълза. Кажи какъв е въпросът?
"Господине, а вие коя зодия сте?"

10 часа
Голямото междучасие. Опитвам се да се добера до учителската стая, без да ме отнесе някой метеорит, който през останалото време е нормално и хубаво дете от началните класове. Бузест момчурляк от 5а ме спира: Господине, имате ли 5 лева назаем да си купя пица? "Имам само по 100, но няма кой да ги развали тук, питай някой друг." Как да му кажа, че господинът от два дни няма пукнат лев. Впрочем я да надзърна в касата. А може би...
"Не, и няма да има скоро. Нито заплата, нито лекторски, нито аванс. Но в края на месеца може би ще изплатим надбавките за юли миналата година." Ами, компенсациите? "След два месеца - тия за октомври и ноември миналата година." А за този месец? "Ако е рекъл господ, догодина." Това ме довършва. Като градоносен облак се спускам към класната стая.

10.30 часа
Часът е започнал от десет минути, а малките тролчета от 5а ми се точат още. Запъхтени, радостни и най-отегчителното - закусили. Не издържам и избухвам като бризантна граната: "Сядайте по-бързо на местата и вадете по един лист! Щом не знаете да идвате навреме за часа, сега ще пишете до второто пришествие!!!"
Една синеока кукла с огромни панделки и учебник в ръка се приближава плахо до мен: "Господине, на коя страница е второто пришествие?"
Господинът за известно време губи говор и картина?


12.00 часа
7б... Хм, няма ги. Избягали?! Господ е българин!!! Дали пък някой колега случайно няма пари? Бегом към лавката. Сцената там е като от Термопилите. Лавкаджията, един отчаян Леонид, размахва хот-дог. Като персонификации на доброто и злото изникват насреща ми двама колеги Доброто се е сетило да ми върне 5 лева, а злото: „Братче, да имаш малко пари назаем, че от три дни не съм ял?” Лъже, разбира се. Хлапетата ме гледат изпитателно как ще оставя колегата си да умре от глад. С лицемерна усмивка се разделям с петарката.

14.00 часа
Сива стая, сиви прозорци, сиво човече отпред – среща с методическо величие от инспектората. Писал бил учебници. Знам – докато ги четях навремето, щях да си прегриза вените. Как учениците не направят същото – идея нямам. Повтарям си наум като мантра: „Да ти се схване ченето, да ти се схване ченето...” Не му се схвана.

16 часа
Home, sweet home. Плюс купчина тетрадки. Не – море от тетрадки! Щото тъпият даскал се натегна и даде сума контролни. А срещата с онази девойка? Мърморя лукаво по телефона: Здрасти, абе нещо не ми се ходи на кино. Що не дойдеш у нас – имам някои идеи. „Супер – сигурно си намислил нещо специално” – палаво ми чуруликат отсреща. Идея нямаш колко е специално – ще ти дам част от тетрадките да ги прегледаш. Това води ли се за сексуална девиация?!

19.00 часа
Жилищен блок. По вид точно копие на Бастилията. Тъмно е като в кучи... Няма ток? Има ток!!! Светвам вместо лампата – на кой идиот му е дотрябвал ключа на осветлението?! Мрачно се тътрузя по стълбите нагоре. Не искам и да знам какво е мекото нещо, което настъпих на деветия етаж. Най-сетне – 19 етаж! Зърррр. Вратата се отваря и попадам в италианска идилия от 50-те години – майка с бебе на ръка, друго се държи за полата й, трето реве някъде навътре. Здравейте, аз съм класният на дъщеря ви!

20.00 часа
Вече час ораторствам за блудната щерка, която здравата го е загазила. Идея нямам защо го правя. На кого му пука, че ходи с някакви циганета по околните строежи?! Родителите ме гледат с интерес като някоя Шехеразада в дънки. Щерката гледа с интерес телевизора. Три от четирите деца вече реват в синхрон. Главата ми бучи. А бащата ухилен ми предлага да зарежа да се занимавам с глупости и да пийнем по едно за добре дошъл.

22.00 часа
Не, не, не искам повече! Аз шшшше си тръгвам...

24.00 часа
Очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклина цяла вселена. Не, не съм Хаджи Димитър, но се чувствам така. Не помня как се прибрах, не помня и откъде. Даже не съм сигурен прибрах ли се. Забивам глава в леглото и потъвам в бездната. Лицето ми се отпуска и отново придобива човешки черти. В ушите ми незнайно защо се чува равномерното туптене на вертолетни перки и някакъв кошмарен глас ми нашепва: „The horror, the horror”...

sa welikolepnoto chetiwo. Pribawqm Wi w moq blog.bg.

Хахаха! Тъжно-смешно, забавно поднесено и много му усмихна!Иначе-поднасям искрените ми съчувствия-:(((
Поздрави

Винаги съм подозирала, че прекалено умния ти поглед крие нещо нестандартно и особено, но сега ми става ясно откъде идва особеният му блясък! Вътрешната ти извънземност е съвсем конкретно обоснована и предположена- не се отчайвай, сигурна съм, че съвсем скоро ще я обновиш с нови бодри, обществено- политически преживявания и отвратености!!!Разгеле, не съм само аз!!

Ето този стил си спомням от едно време - направо съм "втопорищен" и "вчепен" от този текст!

Мълчанието е част от разговора, нали?

Да, определено добрият стар Брандо нашепваше доста зловещо тези думи в Apocalypse Now. Но само човек, бил учител, може да осъзнае ужасът като такъв. Справка - бившият учител по литература Стивън Кинг.

Ха-ха, яко. Един от първите му романи (Гняв май), при това много добър, беше за това, как ученик взе класа за заложник и застреля учителката - теб нали не те е вдъхновил подобен случай?

"Понякога те се завръщат" беше също с подобна тематика. От друга страна, въпреки леко истеричния тон на писанието, моите ученици всъщност бяха много готини. Мисля нататък да напиша един постинг за гибелта на това училище, което беше едно от малкото рошави и цветни неща в иначе доста сивото ни образование.

bravo strahotno i stra6no. :)