- Как мислиш, ще се появи ли днес? - попитах своя нощен другар. Той се пресегна, хвърли няколко съчки в огъня, сипа вода в окачената над него очукана консервна кутия, премести пушката се по-наблизо и чак тогава отвърна:
- В този занаят уговорени срещи няма, наборе, въпреки че навремето винаги в тая часове се появяваше. Е, вярно, тогава бяха много, но и сега някой от тях минава насам. Ама я вместо да са чешем езиците, подай ми патрондаша. Сигурното си е сигурно - додаде той, докато правеше кръстообразни нарези с ловджийския си нож върху куршумите. - Така стават като "дум-дум" и нанасят повече поражения.
Пламъците хвърляха отблясъци по изпеченото, набраздено от дълбоки резки, лице и му придаваха суров, дори зловещ вид. Иначе беше добряк. Работил дълги години като счетоводител и навремето ловувал за удоволствие. Едва откакто се пенсионирал, прави засади като професионалист.
В мрака се чуха стъпка и пред огъня израсна брадясал мъжага, облечен в поовехтяла полковнишка униформа. На рамото си крепеше, не без усилие, старичка, но добре смазана, ротна картечница. Едрото му туловище бе цялото омотано с картечни ленти.
- Как е, набори? И вие ли го дебнете? - ухили ни се дружелюбно грамадата и без да чака покана, седна пра нас. - Ей, веричката му! Не върви и не върви! Май се наплашиха и минават от другаде. Последния път на един устроихме засада с гранатомети. Успяхме, но от него нищо не остана. А с малокалибрени оръжия нищо не можем да им направим - станаха много бързи и ловки. Ама и с нас наглава не се излиза. Сега сме залостили едно шестцевно самолетно оръдие - в кърпа ни е вързан!
- Само вдигате аларма, полковник - усмихна се снизходателно другарят ми. - От моя "Манлихер" никой не се е отървал. Аз например... - старият ловец изведнъж трепна, ноздрите му се разшириха, а в очите му се появи блясъкът на хищника: - Чакайте! Тихо! Идва! Бързо по местата! Полковник, вие с хората си му отрежете пътя за връщане, аз ще залегна тук, а ти, наборе, бързо зад дървото отсреща! Бегом и ще стреляте само по моя команда!
Всички скочихме като ужилени и хукнахме към пусиите. В мрака се чуваха как меко прищракват затвори и се раздават къси команди. С притаен дъх свалих предпазителя на моя "Калашников" и се прицелих напред.
Отдолу по улицата се задаваше камионът за хляб...

P.S. Този текст беше писан през "Лукановата зима". После го забутах някъде по листата си. Така и не видя бял свят. През "Виденовата зима" сметнах, че отново е злободневен и го изтупах от праха. Но тогава събитията бяха бурни и динамични, не беше време за него и пак се озова в папките. Тия дни отново го разкопах и си помислих, че май пак е на дневен ред. Интересна работа - винаги като ми хрумне, че е актуален, едни и същи хора са на власт. Затова и реших накрая да го извадя от забвението (Бог да благослови интернета, позволяващ на всеки драскач да публикува какво ли не). Мислех, че ще е смешен, ама сега като го чета за финал, нещо не ми е много до смях...