Продължение от Част първа и  Част втора

На 16 юни  1913 г. България нанася изпреварващ удар на Гърция и Сърбия. Войските им са отхвърлени и изглежда, че спорът бързо ще бъде решен в наша полза. В този момент в гръб се появява една свежа и невоювала армия и без бой достига до Казичане. Първата национална катастрофа вече е факт. Как се стига до там Румъния да ни нападне в гръб? Днешният откъс от книгата на Петър Тодоров е посветена именно на това.
  
  Исканията на Румъния
      
      Третият наш съсед, който игра една от най-важните и съдбоносни роли в нашите върховни национални усилия през 1912-1913 г. за обединение, беше Румъния. Пълното наше обкръжаване беше приключено с нея, последният удар върху нас дойде от нея.
      През време на преговорите със Сърбия, преди да е още посветена Гърция в разговорите водени за балканския съюз, българското правителство се е опитало на няколко пъти да узнае гледището на Румъния по проектираната балканска комбинация. Мислило ли е правителството да вкара и Румъния в съюза или е искало само да се осигури от Румъния, когато започне да действува ­ от документите ясно не се вижда. Но ако нашето правителство е вярвало по-рано, че може да привлече Румъния в съюза за съвместното дело ­ още от първите направени сондажи, то се е убедило, че Румъния не ще се ангажира.
      Румъния изтъкна ясно и определено няколко положения:
      1) не счита за нужно и за възможно да преговаря с България, на каквато и да е база, преди да настъпят някои особени събития на Балканите;
      2) счита, че войната, която се започва от Балканите е много рискована, да не каже ­ и авантюра;
      3) държи за запазване “статуквото” на Балканите;
      4) ако съществуващото положение се измени ­ Румъния ще представи своите искания на България. С други балкански държави Румъния не граничи, затова ще иска земи от България.
      Въпреки нежеланието на румънското правителство да излезе от гъстата мъгла, в която беше обвила своите политически намерения, нашият министър на външните работи го запитва: “Какво иска Румъния, за да се постигне споразумение между нас и нея?” Отговорът (№ 1367, 8.IX) е следният: “Не мога да ви дам никакъв отговор, понеже той би бил преждевременен и неуместен. Ако се смени сегашният кабинет ­ какво ви струва моята дума? Не бързайте, не преварвайте с действията си другите държави”.
      Румънският кабинет не се промени до края на войната. Той ръководи политиката на страната си през всички перипетии на тази сложна драма. При правенето на нашите сондажи никакви обществено-политически прояви в страната не очертаваха промяната в румънското управление. Всяка управа, която сключва известни договори, знае че е преходна. И ако при все това, румънският министър си служи с такъв парадоксален мотив за сменяемостта на кабинетите, то е само да се изтъкне нещо, за да си запази свободата за маневриране. Постоянното преповтаряне на мисълта, че трябва да запазим съществуващото положение в Турция, от което и цяла Европа беше вече отчаяно и нравствено потърсена ­ е един коз на румънската политика в резерва. След една успешна война на балканския съюз, запазването на балканското статукво беше очевидно невъзможно. Румъния също беше убедена в това. Но ако тя защитаваше с особено усърдие неделимостта на Турция и беше за овековечаването на турския деспотизъм, то е, да не попадне Македония в ръцете на България и да си осигури предварително моралното оправдание на “сметките”, които щеше да ни представи и различните проекти на която тя очевидно имаше готови.
       В края на август, във всеки случай, румънският министър на външните работи заявява на нашия пълномощен министър, в последния разговор, който са имали преди обявяването на войната: “След като Русия ни ограби Добруджа, ние трябва да погледнем другаде”.
      Румъния не ни е оставяла никога в заблуждение относно своите политически намерения. Преди години румънския крал ­ който е бил в България по случай празненствата за двадесет и петгодишнината от освобождението на България ­ е искал от министър-председателя да знае “дали ние току така ще се лансираме в Македония”. Той е допълнил също, “че това може да предизвика много нежелателни събития”. Министър-председателят е излязъл с впечатление, че “Румъния няма да погледне с добро око на такова едно дело”. Румъния е разкрила своята бъдеща позиция при една балканска война пред цяла Европа.
      През септември 1912 г. сам турският министър на външните работи ни е предупреждавал и казвал на нашия пълномощен министър в Цариград: “Ако България излезе победителка, тя ще трябва да се разправя с Румъния”. ­ На 17 септември нашият пълномощен министър в Белград телеграфира: “Австрийският пълномощен министър ми каза, че ако България победи, Румъния тоже щяла да изяви претенции”. На 30 август, френският министър на външните работи заявява на нашия пълномощен министър в Париж: “В случай, че воювате ­ и Румъния ще предяви някои претенции и акции срещу вас”. На 10 септември Сазонов казва на пълномощния ни министър в Петербург: “Русия не може да гарантира на България невмешателството на Румъния.
      Мобилизация е направена, блокът на четирите християнски държави се обяви тържествено пред всички. Турция не отстъпи пред ултиматума на съюзниците и войната започва. Румъния, която според Нератов, не щяла да се намеси във войната поне на първо време, счита вече, че може да бъде по-определена. Най-напред тя се помъчва да повдигне още сега своя ранг и се нарежда до големите държави: нейното поведение щяло да зависи от това на Австрия и на Русия. Понеже тия държави са неутрални и Румъния няма да наклонява към никоя воюваща страна. Но... когато дойде жетвата и Румъния ще представи своите искания.
      Румъния не ще беше спокоен зрител на кървавите събития, които започват. Тя ще участва само в печалбите на съюзното оръжие. Това Румъния заяви косвено и през войната. На тази първа румънска претенция, много ясно формулирана, намето правителство (№ 1617; 24.IX) отговаря: “Крайно сме трогнати от твърде ценните за нас изявления. Взимаме акт от тях и сърдечно благодарим”. Много странна е тази благодарност, даже от гледна точка на положението, в което се вече бяхме поставили. От този отговор румънското правителство е направило заключението, което му е било нужно: България не само че благодари на Румъния, че й позволява безпрепятствено да воюва с Турция, но ­ че България е готова да посрещне румънските искания. ­ За отбелязване е, че всякога Румъния изтъква своята лоялност към балканските съюзници и признателността, която й се дължи за това, също и компенсациите, в които трябва да се обърне тази признателност в края, тя не споменава никоя друга държава от съюза освен България. Според Румъния, за нейната услуга й остава длъжна косвено и Русия.
      След отхвърлянето на неприятелските сили към Чаталджа, Румъния почва своята пропаганда пред външния свят. Събитията през първия месец от войната се развиваха много бързо, поради която и тя бързо постави в своя служба всички дипломатически канцеларии. Исканията на Румъния намериха своя естествен защитник в Централния съюз, но понеже съглашението се боеше то разширението на пожара и провалянето на балканския съюз, то също взима Румъния под своята енергична защита. Тази приятна политическа конюктура позволи на Румъния да поръси с малко морал своя готовански егоизъм. Най-първо кралят на Румъния направи защита на балканското “статукво” ­ в което вече никой не вярваше. Но понеже и великите държави приемат неговото изменение, кралят разбира се, не ще се противи, ако Румъния получи своя дял. Разклатеното европейско равновесие заставяши силите да вземат в своите ръце каузата на Румъния. Съвети към нашето правителство да бъде разумно и отстъпчиво, се посипаха отвред.
      За отбелязване е, че първи започнаха своите намеци силите на съглашението, и то още преди Румъния да беше се обърнала към България. Напротив, когато българското правителство поиска тълкувание на думите на краля, че “ако България се разшири териториално, Румъния не ще стои равнодушно”, министърът на външните работи отговори, (№ 1476, 17.Х), че речта е предизвикана от чисто вътрешни причини, ­ да се успокои развълнуваното обществено мнение. Румъния искаше да представи по такъв начин, че това, което тя ще отнеме от нас, е една награда за нейната косвена услуга на общоевропейския мир; че компенсацията се счита заслужена преди всичко от нашите покровители във войната.
      След френската дипломация идва Русия, която още на 21 октомври, (№ 650) ­ едва разчистили Люлебургазката бойна линия ­ ни казва: “Настоятелно съветвам България да се споразумее с Румъния. Нека се постарае, както знае да я обезоръжи”. Какво трябва да отстъпим на Румъния и какво разбира тя под поправка на границата, никой не определя. Не казва даже и Румъния, нейните искания били толкова нищожни, че не заслужавало даже да се говори. Може ли Румъния да претендира на нещо повече, когато “с нищо не го е заслужила?” Обаче тази petiti note още не е готова. Пред чужденците тезата е добре представена: “Една скромна поправка на границата” Румъния не е жадна за земя, поради което и не бърза. Всъщност, Румъния е искала да види крайния резултат от предстоящата акция на нашата армия, която беше вече молепсана от холерата.
      Русия, която която схващаше колко е сериозен въпросът, настояваше да се свърши той веднага. Тя разбираше, че по-късно той ще бъде изпречен с всичкото негово влияние върху цялата балканска проблема. Съветът на Сазонов да удовлетворим Румъния, нашето правителство срещна с решителен отказ: “България не може да даде на Румъния българска земя и Сазонов не трябва да споменава за ректификация на границата, понеже ще насърчи Румъния и ще запали нов огън на Балканите”. (№ 1889 и 1907 от 22 и 23 октомври). Опасните перпективи, които сочи българското правителство, не смущават Русия, която вижда, че опасността за мира е по-голяма от неудовлетворяването на Румъния; натискът върху България за отстъпки продължава.
      “Сазонов е много недоволен, че не се съгласяваме на никакви отстъпки на Румъния. “Когато вие добивате, казва той, една България по-голяма от Сан-Стефанска, трябва да правите отстъпка. Настоявам да се споразумеете помежду си, за да не се месят на работите други държави”. Телеграма от петербургската легация, № 662, 24 ноември, 671, 25 октомври; също № 682 от 29 октомври.
      Румънското правителство не се обръща направо към нас, но към края на октомври то представя на Русия своите искания: “България да му отстъпва Тутракан до Силистра”.
Нашето правителство остава непримиримо ­ не отстъпва нищо и моли Русия да не приема последничеството, което Румъния иска между нас и нея. Отхвърлянето на посредничеството съвпада с интересите на Румъния, която започва да отлага разчистването по въпроса. Затягането на войната, недоразумениата, възникнали между съюзниците, предвещава за Румъния една много по-голяма печалба. Една от своите цели ­ да се прояви пред Европа българската неотстъпчивост ­ Румъния вече постигна; тя можеше да се скрие за известно време.
      Нашето правителство предположи, че това мълчание на Румъния се дължи на смут, на известно колебание и на 3 ноември телеграфира (№ 2012) на букурещкия ни представител: “Пазете да давате на румънците надежда за каквато и да било ректификация”, а няколко дни по-късно дава наставления на пълномощния ни министър в Петербург (№ 2094) да застъпи същото гледище пред императора в аудиенцията, която му предстои”. При всичко, че нашето правителство е считало, че за него друго разрешение на въпроса не е могло да има, обезпокоено от мълчанието на Румъния, то е изпратило в Букурещ д-р Данев за обяснение. Под влиянието навярно на нашите неуспехи при Чаталджа, царят предлага на правителството да се споразумее с Румъния. Правителството, за което волята на царя е била политическо решение, решава също да изпрати делегат в Букурещ, но неочаквано то получава от нашия петербургски пълномощен министър едно съобщение, пълно с наивен старчески оптимизъм ­ именно, че по-големият цар (императорът) също споделя възгледа на нашето правителство да не бъдем много широки спрямо Румъния. “Пледирах пред императора нашето гледище да дадем гаранции на Румъния, но никаква територия. Императорът се съгласи на това много подчертано настояване и на лицето му блесна една знаменна усмивка, когато му казах, че румъните трябва да скъпят нашата дружелюбност...” и т. н. (12.XI № 737).
      Като остава външно спокойна, Румъния увеличава исканията си. Братияну казва: “Вместо фамозния квадрат, ние желаем друга фигура по-скромна, но в която да влизат Силистра, Тутракан, Балчик и Каварна. Само със Силистра никой не ще бъде вече задоволен”. Майореско добавя: “Ако споразумението стане, Румъния ще даде на България своята политическа подръжка още сега по всички линии”. Нашето правителство мълчи. То намира тия искания за скандальозни. Минават нови две ценни седмици. На 12 декември румънският министър на външните работи заявява: “Настъпиха важни и решителни моменти. Да преговаряме на по-широка основа. Do ut des ­ можем да ви дадем пълна подръжка сега при дипломатическите затруднения и при разпределението резултата на победите ви между съюзниците. Обещаваме ви най-големи улеснения, търговски, икономически, построяване дунавски мост и други. При възобновяване войната с Турция можем да ви даде пълна реална подръжка, ­ за тази цел ще мобилизираме. В противен случай, Румъния ще прибегне към други ефикасни средства за защита на своите интереси” (№ 1598). Нашето правителство не отговаря и на това предложение. Ние сме в един от най-интересните моменти на румъно-българските преговори. Искрено ли е било румънското правителство с това широко предложение, революционно от гледна точка на досегашната негова политика да изчаква и се приспособява към събитията, за да ги изкориства без всякакви жертви? И какво представлява то в действителност с едно подобно предложение, което значеше съюз с България, отделна съвместна акция с нея, евентуално срещу останалите членове на балканския съюз, а може би и срещу тия, които ги покровителстваха?
      Нашето правителство е живяло с убеждението, че България сама може да се справи със затрудненията, при което ­ искрено или не ­ Румъния иска да му помогне. Това убеждение не го напусна до последната минута.
      На 16 юни напр., когато единият край на България беше вече подпален, нашият министър-председател телеграфира на парижката легация (№ 1946, 16.VI), за да се съобщи на известни места; “Чудя се на тази патка! Нима България има нужда от чужда помощ, за да излезе на глава със сърби, и гърци?” Поради това той се задоволява да даде на нашата делегация в Лондон (№ 2356) и на нашия пълномощен министър в Петербург, следното нареждане: “Министерски съвет не може да разисква въпроси по отстъпване на градове и значителни населени места на Румъния. Пазете се от всяко насърчение на надежди, които не можем изпълни”.
      Румънският парламент отговаря на нашето правителство със гласуването на военен кредит от 150 млн. лева.
     ... До края на месеца не се прави нито една стъпка напред. Едва десет дни след пристигането си в Лондон, делегатът на Румъния успява да се срещне с нашия делегат и му съобщава, че исканията на Румъния почват от една точка западно от Силистра до Черно море, под Балчик. В замяна на тия брутални, но крайно точни искания, нашето правителство моли Русия (№ 2398; 16 декември) да се съгласи да даде на Румъния Света гора, която ще поласкае честолюбието на съседката, че добива нещо на Бяло море. Русия намира предложението крайно несериозно и от наша страна се решават да направят известни отстъпки, обаче, с условие, че Сазонов ще застави Румъния да ги приеме telles quelles.
      Телеграма от букурещката легация № 1636 1635 от 25 декември: “Министърът на външните работи ми заяви, че щом България не преговаря и нито правителството, нито Данев благоволят да отговарят на нейното предложение, което отива даже до военно икономически-политически съюз и до пълна взаимна подкрепа, Румъния решила да окупира част от нашата Добруджа и тогаз ще преговаря с България”. Телеграма от берлинската легация № 1258 от 27 декември: “Държавният подсекретар ми каза, че българското правителство трябва да направи един благосклонен жест спрямо Румъния”; петербургската легация № 985 съобщава, че на руското правителство се вижда недостатъчна териториалната ни отстъпка на Румъния, понеже е много закъсняла; тя би имала значение в първите дни на ноември. Телеграма от Лондон, д-р Данев, вход. № 5438, 27 декември: “Италианският посланик ми говори с внушителен тон да се споразумеем с Румъния, като й отстъпим нещо”. Телеграма на министъра на външните работи до легациите в Лондон и Петербург, № 2478 от 28 декември: “Днес германският и италианският посланици ни съветваха да отстъпим нещо на Румъния, за да не се насърчава Турция от този конфликт”. Телеграма от виенската легация № 1242 от 28 декември: “Бертхолд ме пита дали България би дала Силистра в замяна на Одрин?” Телеграма от берлинската легация № 1268 от 30 декември: “На дипломатическия прием канцлерът ми каза, че е желателно във всяко отношение да се споразумеем с Румъния. И останалите посланици на великите сили ми говориха в същия смисъл и пр. и пр.
      Че кризата стига своя връх и Румъния е мислила да окупира Добруджа, показват две енергични полуултимативни телеграми на Русия. На 26 декември Сазонов предупреждава Букурещ: “Последните български предложения лишават от всяко оправдание ­ окупацията на българска територия. Надяваме се, че кабинетът не ще извърши подобна съдбоносна грешка”. Същевременно Русия обръща нашето внимание “върху крайната и непонятна бавност в преговорите, която тласка Румъния към окупирането на български земи”. Нашето правителство също се е приготвило за една румънска окупация и е искало съветите на някои велики държави. Парижката ни легация напр. (№ 4006, 31 декември) съобщава: “Френският министър каза: лично аз намирам решението на българското правителство да не се оказва съпротива на румънското навлизане разумно; но пак, частним образом, ви казвам, че трябва да мислите как ще извадите румънците, ако навлязат”.
      Положението е очертано с една ослепителна светлина: преговорите за мир с Турция бяха пред скъсване и новата война изглеждаше неизбежна; сръбските и гръцки искания спрямо нас се пропагандираха нашироко и открито в печата и пред всички дипломати; Румъния се готви да нахълта в нашата земя и само мобилизираните руски войски спират грабежа чрез оръжие; цяла Европа ­ единодушно ­ казва да удовлетворим Румъния, защото счита една компенсация за справедлива и главно, понеже не е готова да срещне по-големи конфликти, които могат да се създадат. Само кабинетът Гешов изглежда спокоен. Той стои самоуверен пред новите бури, които се разразяват, горд в своето право, което защитава, неизменил в нищо своето гледище по въпроса, съобщено на света отдавна.
      По разни причини преговорите в Лондон не се прекъсват. Съветът на силите, тежкото време на фронта, раздвоението в душата на министър Гешов ­ продължават преговорите и нашият делегат е заставен да се среща отново и с румънските делегати.
      Нашият делегат беше в началото на декември в Букурещ ­ когато у румънците се беше сложило убеждението, че той отива там, за да преговаря ­ без инструкции. Заминава бързо и румънски министри тръгват след него в Лондон, за да се почнат преговорите. На 30 декември делегатът ни се озовава пред румънските пратеници също без инструкции. Към края на годината той вижда вече, че неговите комбинации за отлагането на едно сериозно решение се изчерпват и той се оказва по традиция се така без упътвания. И навярно, понеже нашият делегат не е очаквал бързи и прецизни наставления от правителството, той се е помъчил да създаде една нова основа на преговорите. Нека предложим на румънците вместо двете следни триъгълничета, едно клинче от приблизително подобно пространство с около 5 км морски бряг. След като събитията ни поставиха и политически, и военно в най-сериозни затруднения, нашият делегат, който беше най-добре запознат с международното положение на България, предполага, че спорът с Румъния, който искаше вече прекрояване на Балканите по свой модел, ще се свърши с едно малко геометрично упражнение.
      Дипломатическата и военна помощ, която Румъния предлагаше е отхвърлена. Министърският съвет е счел това румънско предложение за несериозно. Лондон тежи, смазва нашата делегация: турци, румънци, съюзници искат земи. Нашият вечно оптимистичен делегат е вече в резигнация. Кабинетът Гешов го е изоставил. Сам без мнение, той като че е забравил своя пратеник в най-критичната фаза от преговорите. Боязлив да приеме отговорност за отстъпките, които сам вече е считал за неизбежни, той се е суетил, губил в колебание дано друг му ги формулира. Вместо да погледне широко, държавнически на въпроса и като прецени създаденото от ред причини положение, загубата от пропуснатото време, да направи веднага всичко, щото тази загуба да не порасне, той стои като хипнотизиран цял месец в “четирите точки”, за да еволира до плоскост от 5 кв. километра.
      Румъния продължава агитацията си по всички направления. Със своите големи аванси на България, давани може би защото знаеше, че не ще бъдат приети; с трагичната поза на пренебрегната и унижена от нас, разбогатяла се със земи страна, тя печелеше света. Тя не беше с нищо друго заета, освен да настройва Европа срещу нас. На 2 януари Сазонов съобщава, че Румъния настоява безусловно на Силистра с линията до Каварна, срещу което би сключила с нас военен съюз срещу Турция. На 3 същи Румъния ни предлага освен пълната своя подръжка и заем 50 милиона лева по много износни условия. Първото предложение е направено посредством Русия. Румънският министър на външните работи упълномощава руския пълномощен министър в Букурещ да съобщи на своето правителство, че Румъния е готова чрез предлагания отбранителен и нападателен румъно-български съюз не само да воюва с Турция, но ­ да се отдели от Тройния съюз.
      На трети януари се съобщава, че министерският съвет, в присъствието на царя и командващите генерали, решава да се отстъпи на Румъния Меджиде табия с няколко села край 5-6 км брегова линия. Но тия максимални отстъпки, които съветът прави, прави ги със следните условия: че ще добием Одрин; че Русия ще се застъпи за нас пред Румъния за дружествен неутралитет; че Русия ще ни поддържа в увеличените ни искания от Турция, ако воюваме отново; че Русия ще ни поддържа и спрямо Гърция, ако последната иска повече от това, що и се пада съразмерно с жертвите и че Русия ще ни защити и от Сърбия, ако тя иска да излезе от договора. (“Диплом. документи” стр. 704.)
      Мотивировката на тази отстъпка навежда към следното заключение: българското правителство прави териториално жертва не защото е принудено да я направи от създадената след войната обща политическа констелация, ­ не от съображения чисто български, държавни, за да се преодолее едно безизходно положение ­ но защото, ако правителството не отстъпи известно пространство земя интересите на Русия ще бъдат застрашени. “Отстъпката се прави от уважение към Русия” т.е. в игра с руски планове и задачи, поради което, Русия, в замяна на тази наша жертва, трябва да воюва едва не щом Румъния намери отстъпката за малка; да ни допусне на Мраморно море ­ понеже българските искания неимоверно ще пораснат при втората война с Турция. Искахме освен това от Русия да вземе веднага становище в наша полза в съюзнишките спорове, които ­ по всичко личи ­ ще бъдат много бурни и опасни.
      Превратът в Цариград убеди всички, че България ще бъде ангажирана във втора война. И румънския делегат Мишу се явява веднага пред нашия делегат в Лондон, за да го ориентира по румънския метод на действие спрямо България в бъдеще. А именно: на 12 януари той му казва, че исканата от Румъния линия е Силистра ­ Балчик, с двата града, на 14 януари ­ му съобщава, че в отстъпената на Румъния българска територия трябва да влиза и Тутракан; на 16 му допълва, че и тази линия не била последната румънска дума ­ но линията ще граничи по на юг. Отговорът на тая съзнателна провокация беше “решително отрицателен”. Д-р Данев го дава и се връща в София, фроасиран от съюзниците, без мир с Турция и размирие с Румъния. Братияну и Майореско са вече напълно спокойни: новата балканска тревога им готви по-богата жътва.
      На България не помага дългия спор чрез ноти, с които искахме да докажем на Сазонов, че България не може да отстъпи Силистра; че чрез Силистра Русия не ще спечели Румъния на своя страна и че ние имаме основание да скъсаме веднага преговорите, като отхвърляме отговорността за последствията и т. н. В тази литература от тези убедителни само за нас румънския пълномощен министър в София, княз Гика, съобщава на нашето правителство, че в един срок от 4-5 дни той иска да знае: ще отстъпи ли то линията Силистра-Балчик (една територия от 3300 кв. м.), или не? Отговорът е отрицателен. Същевременно правителството моли наново Сазонов и кабинетите на великите държави да посредничат и да не допуснат изнудването на България. Месецът се приключва с тази тежка криза.
      От скромната стратегическа поправка на границата през месец октомври, от отстъпването на Силистра през месец ноември; от искането на линията Силистра-Мангалия през месец декември, през месец януари ­ при подновяването войната с Турция ­ румънските ултиматуми започват да очертават вече румънските претенции в техния пълен размер: Тутракан ­ Балчик.
През всичкото време правителството се бори да спаси Силистра със своите немощни средства: морални доводи, апели към съюзниците и молба към великите сили. Силистра е първата изкупителна жертва на неговите политически блуждения. Месец февруари започва с бюлетина, че Силистра е загубена за България.
      Сазонов ни предупреждава още един път, че за една Силистра Русия няма да воюва. Русия има свои национални интереси, които тя не може да жертва за дреболии. Изволски също съобщава, че политическият свят е изморен да се занимава вече с нас: една Силистра е нищо в сравнение с новите наши придобивки. Германският канцлер заявява, че другият свят ни съветва да свършим с опасния за цяла Европа въпрос ­ трябва да сме умни и отстъпчиви; България иначе ще загуби симпатиите на всички велики държави. Австро-Унгария ни също съветва ­ в интерес на целия свят ­ да направим нужните отстъпки. Лондон и Париж се учудват и питат: на какво разчита България при това непреодолимо упорство? А то продължаваше и ние намирахме всякога поводи да се оправдаваме, че сме заети и не можем да преговаряме.  
      Месеците март и април минават в безплодна борба да се спаси Силистра, главно чрез застъпничеството на Русия. Съюзът на Гърция и Сърбия срещу нас е вече уговорен, наклонението на Румъния към новата групировка е много голямо, но нашето правителство продължава да прави отчаяни апели пред Русия да спаси града, загубен отдавна в очите на всички. Като не можа да постигне една действителна защита от никого, то решава да нарече постъпката на Румъния с нейното действително име ­ изнудване.
      Острите, нервозни ноти от всички страни не смекчават положението и многоосъжданата, неприятна на всички балкански държави, Русия наново се явява да помага. Тя налага конференция за разглеждане на румъно-българския спор, преди свикването на която Сазонов формулира отстъпките, които България трябва да направи: “Линiя Меджит-табiя ­ Шабла, причем, однако, едвали окажется возможнъiм ею ограничиться и нелзя предусмотривать вероятности требованiй дополнительной прирязки береговой полосъi;  Уступка города Силистръi с фортами Румъiнiи и отдача ей двух треугольников. В крайнем случае дополнительная прирязка несколких километров береговой полосъi.”
      На конференцията е изпратен д-р Данев. В своите изявления пред руските министри и чуждите посланици (№ 1421 и 1483 от 18 и 20 март) той заявява: “Нашият народ ще прибегне и към най-крайните средства, за да защити своята, от съседите, тъй безогледно поставена кауза.” Ако Русия ­ настои на своето становище, ние ще се видим принудени да действаме помимо нея. Гледището е ясно: България трябва да каже думата си по решението на Русия. Силистра не е руска, за да търгува тя с нея. Земи България не дава.
      За да изчезне принудителният характер на румънското искане, което озлобява България, Румъния отново настоява двете държави да се разберат без посредник, на по-широка основа. Румънският министър на външните работи ни предупреждава още веднъж (№ 145 от 19 март), че сръбският пълномощен министър в Букурещ настоял пред него за сключването на нов балкански съюз с участието на Румъния; сегашният съюз бил вече много разстроен и не могъл да се крепи.
      Мълчания. След една седмица (№ 164, 27.III и 184. 8.IV) румънския министър на външните работи казва своите последни думи: “Румъния ще даде на България еквивалент във вид на материали и политически облаги. Това ще се уговори между двете държави чрез едно секретно споразумение, което ще се развие в един широк съюз. Обърнете сериозно внимание върху моето постоянно и неизменно предложение”. Ново мълчание. Или се не вярва Румъния, или се счета, че и без компенсациите, които й бихме дали, ние ще решим нашата сложна задача. Румъния престава да говори.
      Един месец след предложението на Майореско в края на април нашето правителство пристъпи към разучаване, какво би ни отстъпила Румъния в политическо и икономическо отношение. И колкото повече се засилва опасността от новия сръбско-гръцки съюз, толкова желанието на нашето правителство да разговаря с Румъния става все по-голямо. До нашия представител в Букурещ следват едно след друго няколко официални нареждания. Това желание на правителството не отслабва даже и след като Румъния ни съобщава, че от една възможна комбинация между Румъния и България доста много се интересува и Австро-Унгария. Ние сме вече в една изключителна фаза от отношенията ни с Румъния ­ когато ние почваме да ухажваме силно за Румъния, а тя стои равнодушна, като флиртува по всички други направления.
      Желанието да преговаряме с Румъния ­ и да дирим помощ от нея, което ни се налага от крайно затруднените отношения с другите съюзници, ­ изважда открито на сцената австрийската дипломация. Граф Бертхолд съобщава на правителството ни думите на Майореско: Сърбия и Гърция правели предложение на Румъния за съглашение срещу България. И след като ни се очертават новите румънски искания, които стигат до Балчик, Румъния си позволява свободата да ни каже, че преговорите на по-широка база могат да доведат до пълен обрат в политиката на България, понеже евентуалният румъно-български съюз не изключва неговото патрониране от Австрия. Заключение: настъпило е време не само да дадете много ваша земя, но да промените и вашата политическа ориентировка!
      Когато за първи път Румъния направи едни страхливи искания за скромна поправка на границата, един нервен протест от страна на България се понесе от всички телеграфни линии за чужбина. Нашето правителство не само че не поиска да изслуша заинтересованата страна, но не допущаше и на покровителите ни да повдигат въпроса. В началото на месец май нашето правителство не само изслушваше мълчаливо новите безсрамни румънски искания, които го изместваха от политическата орбита на движение ­ но на тия тежки предложения то беше принудено да отговаря извънредно учтиво: “С най-голямо удоволствие посрещаме готовността на румънското правителство да почне преговори и бихме били честити, ако воденето на тия преговори бъде поверено на отличния държавник за когото дори казахме, че може да ни направи честта да дойде в София”. Чувства се веднага колко безнадеждно е била разклатена международната позиция на България и в каква голяма зависимост се намира вече нашата държава от своя ловък съсед.
      Посрещането на новите румънски искания без всякаква забележка от наша страна, затвърдиха в румънските управници убеждението, че домогванията им на юг по нашите земи са не само прави, но ­ и лесно постижими. И чрез това се създава най-драматичният момент в румъно-българските отношения.
      Петербургския протокол, който даде само Силистра на Румъния, далеч не я задоволи. Тя обаче не протестира, защото умееше да се представя всякога благодарна за услугите на Европа и понеже знаеше, че това е само началото на териториалните й печалби. Нашите съюзници правят вече на Румъния най-фантастични предложения.
      При тогавашните съюзни връзки между Австрия и Румъния, последната не пристъпи към формален съюз със Сърбия, но избира самостоятелната акция. В името на “особената мисия”, която твърдеше, че има да извърши на Балканите, Румъния почва да готви удара си. Положението става толкова сериозно, че даже и нашето правителство пада в тревога. “Ние, телеграфира министър председателят в Букурещ, най-искрено желаем да се споразумеем с румънското правителство, молим го да не се ангажира с други държави т.е. със Сърбия и Гърция, докато не вземем мнението на отсъстващите от София Данев и Теодоров. Спор се води вече осем месеца, над главата на България се свлича огромна лавина, а се оказва, че трябвало да се почака още малко.
      В същото време Австро-Унгария наново почва да открива пред България чародейни хоризонти. На 16 май Бертхолд излага в разстояние на един час пред нашия пълномощен министър във Виена какво трябва да прави България. Тя трябва да освободи Македония, като работи ловко ­ с широк поглед. Но за това е нужно бързото споразумение с Румъния против Гърция и Сърбия. По съветите на Германия и Австрия, Румъния ще предпочете да върви с България. Нека България вземе и Солун. От българското правителство зависи Австрия да подкрепи България срещу Сърбия и с оръжие.
      Няма съмнение, че събитията не биха се развили тъй слънчево, спокойно ­ по перспективата, която графът разкрива. Но ако нашето правителство усвоеше препоръчваната политика, Румъния мъчно щеше да рискува. Тя не искаше да предизвиква нито една от големите групи, като се стремеше да стане изпълнителен орган на двете: да се обуздае “непокорния” член от балканския съюз, но като разгроми същевременно балканския съюз, който я изолира на Балканите. Откогато Майореско привлече вниманието ни, че Австро-Унгария се интересува извънредно много от румъно-българското споразумение, той повече не заговори за него. Балканските събития го убедиха, че балканските съюзници сами ще създадат едно положение, при което Румъния без риск и без специални съглашения ­ арбитъл елеганциарум ­ ще вземе всичко, което пожелае. Нека само двете групировки продължават да бъдат се така усърдни за нейното дело. Исканията на Румъния са вече не само морални, но необходими за Балканите, за големите държави; нищожната сила ­ Румъния се издига до балансирващата величина в Европа.
   Новият министър-председател се яви при следното политическо положение:
      1. румънското правителство заявява на пълномощния ни министър (№ 246, 29.V), че при една нова балканска война, Румъния ще мобилизира и поради поведението на българското правителство спрямо Румъния, ще потърси приятелството на другите;
      2. Пишон и Палеолог заявяват на нашия пълномощен министър (№ 432, 5.VI), че Румъния не слуша вече съглашението, войската на Румъния може да навлезе в Добруджа;
      3. Сър Грей и фон Ягов казват, че били вече сити и уморени от балканските въпроси ­ нека съседите сами се споразумеят. С румънските въпроси новият президент се е справил по един особен начин. “Говорих с Гика. Засегнахме миналото, на което пожелах да турим було. Отворих широки хоризонти за бъдещето при нормални обстоятелства. За настоящето же, което бих желал да приключа миролюбиво, ме интересува поведението на Румъния при една конфлаграция. Положителен отговор не получих”. В тази поетическа сентенция всичко е говорено, нищо не е казано, абсолютно нищо не е решено.
      На 12 юни от Букурещ съобщават, че нито Румъния, нито Австрия се интересуват вече от една румъно-българска спогодба. Същия ден Сазонов гърми над нашето правителство, което иска да отзове пълномощния ни министър от Белград, поради нашия спор със Сърбия, като ни казва: “Свободни сте. Вие тръгвате по съветите на Австрия. Вие се хвърляте в гибел. Не очаквайте нищо от нас. На 15 юни Букурещ ни предупреждава, че когато войната избухне, Румъния ще води война с България.
На 16 шумна радост огласява салоните на балканските кабинети: те имаха вече желаната война.
Ние им я подарихме.

При всяко развитие е щяло да стане това, което е станало.

Ние да поемем основната тежест от войната с Турция,
а Сърбия, Гърция и Румъния да оберат плодовете.

Трябвало е да се изчака Световната война.
Но ... някой нарочно ни е тласнал в тази катастрофа

Факт е, че се забъркваме в голямата игра без да имаме ресурс за това - най-вече дипломатически. И става така, че всичко, постигнато на бойното поле, го пропиляваме на дипломатическата маса. В дадения случай дори тази преждевременна война е могла да бъде спечелена с много ползи за България при разумна дипломация - самата карта на Лондонското примирие го показва. Да, ама не...

Стремежите на Руската империя да завладее Цариград и проливите изключва съществуването на независима България.В това отношение интересите на Турция и България са съвпадали, защото завладяването на Цариград от Русия означава гибел и на двете държави.От нашите държавници единствено Стамболов е прозрял тази опастност, но е имало и мъдри турски държавници, които също са виждали ,че България и Турция трябва общо да защитават своите жизнени интереси.
Замисълът за унищожаване на България е възникнал в Петербург, който е насърчавал убийствения за България балкански съюз.Те са разчитали на това,че Турция ще разбие българските войски и Русия отново ще дойде да ни "спасява", този път окончателно.Голяма и неприятна за руснаците е била изненадата от победоносния ход на българските войски чак до Цариград, когато се намесват и дават ултиматум за спиране на настъплението на българските войски в полза на Турция, защото Цариград е трябвало да бъде руски, а не български.Цялата враждебна антибългарска политика на Русия остава незабелязана за българските русофили, които до последно са считали,че Русия ще ни подкрепя.
Стамболов е осъзнал,че решаването на македонския въпрос може да се реши единствено между двете страни , Турция и България, без намесата на която и да е друга страна.Ако Стамболов не беше убит, и продължаваше да ръководи съдбините на България,може би ,използвайки голямото уважение, което турския султан е имал към него, е щял да се договори , в името на интересите на двете страни срещу общата опастност от североизток, да се даде автономия на Македония, след което нещата с времето щяха да си дойдат на мястото без кръвополитни въстания и войни.

Липсата на опитни и обиграни политици като Стамболов е била пагубна за страната ни по това време. Ако Стамболов бе останал жив, по това време щеше да е на 58 години и да бъде равностоен партньор на лисиците Пашич и Венизелос.

нямаше да допусне сключването на пагубния за България балкански съюз.Нека да припомня, че опити за такъв съюз са били иницирани от Гърция и Сърбия и по времето на неговото управление, но той решително се е противопоставил и назабавно е уведомил за това Турция, злепоставяйки така тези две страни, защото отлично е знаел за техните аспирации към Македония и антибългарската им политика.
Мисля, че нещастията на България , националните катастрофи идват от липсата на мъдър държавник като Стамболов.Ролята на личността в историята е огромна.

Аз мисля че номер 2 по виновност е Фердо.

Номер 1 е Парламента, който му е гласувал пълномощия, да сключва договори с други държави, без да се отчита пред депутатите, в името на запазването на "ВОЕННАТА ТАЙНА"

И Юдо-Хазаря Фединанд Кобург-Кохари се възползва от тази златна възможност ...

1) Той сключва договори със Сърбия, Гърция и Черна Гора на принципа -
"Сега ще се бием, а пък след победата над Турция, ще видим как ще делим"

2) Той се съгласява предварително Руския Цар да бъде арбитър,
ако се скараме със съюзниците

3) Той не си осигурява гърба откъм Румъния, със споразумение или гаранция от Русия,
че ще спре власите ако ни нападнат

И ... много други неща. Така че, катастрофата е била вече гарантирана, още преди да почне войната ...

Ся щяхте да имате три морета и да се чудите до кое да отидете да се изсерете в него :D

Има резон в последния коментар. Даже отявлени националисти са ми казвали след почивка на Бяло море: "Добре, че ни го взеха, та да не го усерем и него".

Причината за националните катастрофи на България е грешният геополитически приоритет. Защо е трябвало да ламтим на всяка цена за безплодните македонски чукари, където, освен българи е имало и много автономисти, албанци, помаци, куцовласи, сърбомани и какви ли още не!

Вместо да насочим всички усилия за максимален излаз на Бяло море - от Струма до Марица, както и за цяла Тракия - плодородна, уникална геостратегически, населена с чисти българи.

Тези цели са били напълно постижими, дори и според сръбско-гръцкия договор, признаващ принципа на ефективната окупация в хода на първата балканска война.

И тогава, в Първата световна война една силна България, притежаваща Беломорието, Източна Македония и цяла Тракия, с близо едномилионната си армия, е щяла да бъде незаменим съюзник на Антантата, сравним дори с вътрешно изгнилата царска Русия.

Със сигурност, срещу участието в световната война на такава мощна сила, Англия и Франция са щели да ни дадат не само тези пусти македонски чукари, но дори и Поморавието, а защо не и излаз на Мраморно море. Още повече, че след болшевишкия преврат никой не е мислил да дава проливите на Съветска Русия.

За жалост сме дали дан повече на емоциите отколкото на рационлизма. Така успяваме да изгубим изключителното стратегическо предимство - Тракия и Беломорието, като така и Дарданелите са под контрол. А както годините показаха - спорната част от Македония така или иначе се албанизира.