През 1912 г. само за няколко седмици с силата на щиковете България успява да да постигне мечтаното обединение на земите, населени с българи. Остава единствено нашите политици да изчистят детайлите и да сложат подписите си. Но...

Надолу ви представям някои кратки откъси от книгата на Петър Тодоров "Погромите на България" (издадена през 1930 г. и библиографска рядкост днес), където авторът се опитва да събере парчетата от мозайката на онези драматични дни, довели до крушението на идеала на поколения българи.

Спорът със Сърбия

Поставени пред невъзможността да се разширят много на запад и не само поради създаването на самостоятелна Албания, ­ понеже Албания, като земя не беше голяма загуба ­ сърбите започват своята работа по разширение на Изток. На 14 ноември нашият пълномощен министър в Белград пише в своя поверителен рапорт (№ 1082): “Под разни предлози Сърбия ще искат да задържат, ако не всички заети от тях градове, поне Прилеп. В този смисъл се е изказал министър-председателят Пашич пред руския пълномощен министър в Белград ­ Хартвиг”. Независимо от това, сръбският печат получава нареждане да открие най-широка пропаганда на това искане; да съобщи, че сръбският народ смята вече завзетите от Сърбия градове за сръбски. Допълнителните съобщения от Белград (13 декември, № 1175) разкриват делото на сръбската дипломация: сръбският пълномощен министър в Париж бил поставил вече въпроса за една ревизия на съюзния договор, а Хартвиг заявил, че Сърбия трябва да вземе поне Струга и нещо от Паланечко. Нашето правителство се държи сравнително спокойно при тия съобщения: то навярно счита, че да се мълчи по известни искания значи те да пропаднат.
      Към края на месец декември нашият финансов министър, на път за Париж, е имал среща с министър Пашич, в която последният (вход. № 5421, 24. ХII) му заявил: “Макар да държа на договора, но, като свързвам направените ви вече от нас услуги ­ заедно с тия, които сега ви предлагаме, надяваме се да ни направите и вие някои отстъпки при окончателната подялба”. Министър Пашич не определя размера на тия отстъпки. Нашият министър отговорил, че такива можем да си правим само от спорната зона на договора.
      Сръбското гледище за ревизия на договора започва да се защитава от различни страни. Пълномощният ни министър в Атина донася (30. ХII, № 1145), че френският пълномощен министър му съобщил, като свое частно мнение, ­ като се започва отначало обикновено ­ че намира за справедливо щото Битоля, Охрид и Прилеп да останат сръбски. През месец януари сръбската пропаганда за ревизия на договора се развива особено силно и изявленията на сръбски държавници, че известни окупирани от тях градове ще бъдат сръбски ­ зачестяват. Желанието на сръбското правителство да се посърбят много от македонските краища се проявява вече съвсем открито; за руският пълномощен министър в Белград, Хартвиг, се донася от разни официални среди, че защитава енергично сръбските искания, че не е могъл да бъде безпристрастен съдия в спора. Сръбското обществено мнение искало решителна ревизия на договора, понеже Сърбия била излъгана. Нашето правителство не реагира ­ счита, че със своето мълчаливо презрение то отстранява от устата си чашата на големите изпитания. Сръбските искания за земи се манифестират много шумно. Те занимават не само всички съюзници, но и цяла Европа. Земите, които според договора бяха наши, се обявяват за безвъзвратно загубени. И нашето министерство за пръв път към средата на януари 1913 година (№ 81) е искало чрез легациите ни в Лондон и Петербург ­ Париж, като че е сметнат спечелен вече за Сърбия ­ да молят правителствата да обърнат внимание на сръбското правителство, че България държи твърдо на договора и че изявленията на отговорни сръбски лица, че някои български градове трябва да бъдат дадени на Сърбия, не са в полза на съюзното дело.
      В началото на февруари сръбското правителство намира, че неговата пропаганда в Европа е завоювала умовете и изпраща до нашето едно обширно изложение със следните по важни мотиви, по които иска: “да се граница, коja jе предвиджена у уговору о српско-бугарском савезу, исправи у нашу корист” (Рапорти и телеграми от белград. диплм. агент №49, 62, 64 от 18, 22 и 25 януари 1913 г.). В него се иска:
      1. Военна помощ. България се била задължила да се яви на помощ на Сърбия във Вардарската долина със 100 000 войници, а вместо тях праща по-малки части, понеже групирала цялата своя армия в басейна на Марица. Независимо от това, Сърбия е дала на България помощ при обсаждането и атакуването на Одрин.
      2. Сръбски загуби. Според договора, Шкодренския вилает се припадаше в сръбските придобивки. Намесата на Австрия ­ която заплашваше Сърбия с война, ако не очисти тия земи ­ при която война България беше длъжна да помага на Сърбия с 200 000 свои войници, свършило с изпразването на Албания. Така Сърбия загуби много земи, когато България, с пряката или косвена помощ на съюзниците, спечели нови земи в Турция.
      3. Повече дадено. Сърбия е направила във войната повече от това, което договорът я задължава, а получава много по-малко от това, което договорът й обещава. Вследствие на това тя трябваше да получи нещо.
      Когато се вижда спорът между двамата съюзници, който в действителност е бил открит още при подписването на договора и се популяризира от сръбската страна близо пет месеца, се поставя на формална основа от страна на Сърбия сравнително много късно. Било е почакано: скъсването преговорите с Турция и изваждането отново на българската армия в борба със стихиите на зимата и новите турски маси при Булаир и Чаталджа; ултиматума на Румъния да й отстъпим в най-близко време областта до Балчик и заявлението на Гърция, че нашето пренебрежение ще я застави в най-близко време да застрахова другаде своите интереси.
      Нашето командване, което е дало с голямо прозрение предстоящата стратегическа обстановка, какво цялата буря на войната ще се извие в маришкия басейн, се е съгласило да се подпомогне сръбското командване с 100 000 наши войници при неговите операции във Вардарско. Очевидно това обещание, което е било съвсем излишно, се е дължало изключително на идеята да се подчертае по-силно съюзният характер на борбата, ­ че тя ще се изнесе със съвместните усилия на трите народа и на техните армии. И независимо от това, че в последния момент при преговорите за сключване конвенцията сръбското командване се е отказало от тази наша помощ ­ която е била намерена за ненужна, формалното начало, на което сръбското правителство застава, за да иска ревизия на договора, съвсем не може да го ползва.
      Военните операции се развиваха в началото извънредно бързо, неочаквано щастливо и при все това само три седмици след започването на войната, България почувства недостатък от войскови части и от бойни материали. Нашето правителство беше принудено да се обърне за помощ към своя съюзник. И когато то получи такава помощ ­ една от големите му и първи грижи беше да узнае нейният паричен еквивалент.
      Понеже във военно време такива помощи се дават или безвъзмездно ­ за преследване на по-важни държавнически цели ­ или срещу земя, Сърбия отговори, че тя не желае пари, но същевременно не разбира абстракции, като “интересите на общото съюзно дело”, (№ 328, 8. II) каквито и предлагаше нашето правителство, ­ не признава и никакви политически химери.
      Полурешенията и желанието на правителството да се пристъпи по-скоро към война водеха към съзнателното игнориране на известни препятствия, които лежаха още на първите завои на пътя. Големите празнини не характеризират само сключените политически договори. Нашите командващи също не бяха се обградили от изненадите по-добре от нашите политици. След дългите предварителни обсъждания в съюзните щабове на въпроса: къде ще се разиграят най-големите военни операции и след като нашите стратези са установили, че това ще бъде басейна на Марица и единствено Тракия, оказа се че сме спечелили само в теорията. Турция, която воюваше с Италия, ще бъде изненадана от новата война и няма да има време, да прехвърли свои части в Македония. Това не ще й позволи нито флотата на Италия в началото на войната, нито тази на Гърция впоследствие. Турция иска да смаже най-първо България, понеже другите държави тя не взима в сериозно внимание. При отбрана ­ Турция ще държи също линията Лозенград, Бунархисар, Одрин и Чаталджа ­ всичко това подчертава логиката и действителността. На дело обаче оставено е да възтържествува гледището на сръбския генерален щаб, който прибира цялата своя армия във Вардарската долина и я разпредели главно да... окупира и да се укрепва в македонските земи. В Югозападна Тракия тази задача се възложи на гръцките войски.
      Ако разпределението на военните сили беше направено в зависимост от действителността и обстановката на бойните полета, тогава смесването на всички съюзни части щеше да се наложи още отначало и три четвърти от сръбско-гръцката войска щеше да стои пред Булаир и Каракол-Нокта. Тогава и повдигнати впоследствие искания на Сърбия и Гърция щяха да бъдат човешки оправдани, точно според критериума на министър-председателя Гешев, за “дадените жертви”. Тези жертви щяха да изиграят и своята роля в психологията на нашите управници, пред които съюзникът ни щеше да стои със своята голяма бойна заслуга и със самата правда.
      Нашето правителство дълго време не отговаря на сръбското правителство, което остава с впечетлението, че се отминава с пренебрежение нотата му. Това подига още повече шовинистическите чувства на сръбското население. Агитацията за един сръбско-гръцки съюз, който да се справи с неотстъпчивата България, се засилват; публично, в печата и събранията, бъдещата граница между България и Сърбия ­ която изцяло изменя договора ­ се чертае пред целия свят от сръбския печат; побратимството между сърби и гърци, между офицерите на двете държави и враждебността им спрямо България се проявява с особено предизвикателство. От Цетина също съобщават, че съюзът между балканските държави се намира в предсмъртна агония и че “пред нас, българите, се изпречва грозна опасност”, понеже Сърбия, опряна на Гърция, ще иска да задържи по-голямата част от от окупираните земи на Македония.
      Нашата белградска легация известява на 24 февруари: “Всички вестници определят границата така: Кюстендил ­ Джумая ­ Струмица ­ Вардар. Всички сръбски министри, изключая Пашич, се изказват открито за ревизия на договора".
      През същото време натискът върху Сазонов от разни страни, щото Русия да настоява в София да се отстъпят земи на Сърбия, се постоянно засилва и руският министър на външните работи започва да защитава сръбското искане.  Нашите отсечени откази да удовлетворим каквото и да е искане на Сърбия не убеждават Русия, която продължава да ни уверява, “че трябва да се направи нещо за Сърбия”. Към средата на март д-р Данев съобщава, че Сазонов е почнал вече своите обещания и отстъпки. Според Сазонов, Дебър, напр., трябва да бъде даден на Сърбия (Вх. № 1401).
      Падането на Одрин даде повод за още по-големи шовинистични проявления на сръбския печат: крепостта била вземена главно от сръбските войски около Одрин, нейното падане не било възможно без нечувания героизъм на сръбските дивизии, без страшно опустошителното действие на сръбската артилерия и т.н.
      Ние предаваме само 5-6 цитата от сръбските вестници: би могло да се състави цял том от подобни самовъзвеличения. Напр.:
      “Кавалерията, който първа влезе в Одрин, е сръбска”;
“Нашите соколи заробили в един от многото превзети от тях фронтове и самия Шукри Паша с неговия генералитет”; “
Сръбските велики дивизии имат в падането на Одрин решаваща роля”;
“Шукри видял, че сърбите са господари на бойното поле, за това поискал на тях да се предаде”;
“Сръбските войски превзеха най-силно укрепените фортове”;
“Две сръбски роти заеха един силен форт, пред който избяга цял български полк”;
“В много малко време на нашите войски се предали 17 000 турски войници”;
“Българите са подли, низки, безсрамни. Те ще продължават да лъжат, че Шукри не се е предал на генерал Степанович”;
“Българите не са хора, а зверове, ­ те не признават, че Одрин падна само поради хората на сръбската армия”;
“На българите всички лъжи около падането на Одрин не ще им помогнат. Не ще им помогне и това, че са в таен съюз с Австрия”
И т. н. (Дипл. док. Ч. I, стр. 428).
      ...Че Сърбия е решила да следва декларацията на своя министър-председател, показват и многобройните донесения на нашия главнокомандващ за големите военни приготовления на Сърбия срещу България: пренасяне войски от Скопие до Гевгели, а храни и снаряди около Ниш. През месец април не настъпва особена промяна в отношенията на двата главни съюзника: Сазонов предупреждава България, че едно нейно сблъскване със съюзниците ще има за нея неизброими бедствия. Русия ще остане безучастен зрител и ще гледа да запази само интересите си. Той съветва на няколко пъти България да се разбере поне с Гърция, като е схващал, че едно споразумение между нас и Гърция ще направи по-ефикасни неговите въздействия в Белград.
      Най-после нашето правителство ­ като се убеждава, че му е абсолютно невъзможно да се споразумее със Сърбия, а споразумението между последната и Гърция е факт, на 13 април предлага арбитраж по спора ни със Сърбия, който Сазонов веднага приема с изявлението, че ще действа Русия да се произнесе в наша полза, защото България има право. Че нашите договорни права ще бъдат запазени, заявил е и Лойд Джордж, като казал, че той ще направи всичко в тази посока. Въпреки тия уверения на първите съглашенски министри, Сърбия и Гърция организираха по-добре своето дело срещу България.
      На 12 май сръбското правителство подава нота за ревизия на договора. Тя е писана на 2 май, но подаването и е отложено с няколко дни, за да се види навярно резултата от нотите на Русия и да се изчака кризата в гръцко-българските отношения, породена от сражението край Ангиста. Сръбското правителство иска от България:
1) един дял земя, като компенсация за ония задължения, които България е поела, но не е изпълнила през войната;
2) друг дял за жертвите, които Сърбия понася директно за България;
3) трети дял за територията, която България печели в Тракия;
4) четвърти дял срещу загубите на Сърбия в Албания.

Това са старите искания на Сърбия, увеличени, но без да се подкрепени с нови съображения.
      Правителството не е отговорило веднага и на сръбската нота. Нашият министър на финансите намира, че трябва да стане една среща с Пашич, която “да се използва като отлагателно средство”. Русия продължава да развива своята идея: “България ще постъпи мъдро, ако сама признае необходимостта на известен коректив към договорното разграничение и се съгласи макар и на не големи отстъпки”. Следователно, този съвет на председателя на камарата, който намира, че Петербург е решаващ, не ползва с нищо кабинета. Главнокомандващият от своя страна е на мнение, (№ 4463, 14. V) че “не трябва да се правят никакви отстъпки на съюзниците. Щом не бъдем удовлетворени, да им обявим война веднага. Успехът е абсолютно гарантиран”. Министър Гешов е счел за нужно да иска мнението по чисто политически въпроси, които са изцяло дело на кабинета, и на главнокомандващия, като че ли не се знаеше от по-рано неговия краен възглед по въпроса! На 18 май, след като е събрал тия сведения, нашият министър на външните работи съобщава чрез пълномощния министър в Петербург ­ на руското външно министерство, че министерският съвет “не би приел по никой начин изправлението на договорната линия чрез даването земи на Сърбия”, както това предлага Сазонов. Същевременно се отговаря и на руската нота от 7 май: “Не България действа егоистично, а ­ Сърбия и Гърция, които, когато ние бранихме с огромни жертви общите съюзни придобивки, те направиха съюз да ни отнемат Македония”.
      Нашите представители, които са се движили през това време в чужбина, за да държат будно европейското обществено внимание към спорните балкански въпроси и да отстояват нашите искания, са имали като че ли за единствена задача да подчертават нашата крайна непримиримост. Д-р Данев иска наново Солун на 22 май със същата увереност, каквато имаше подир победите при Люлебургаз. Поставя го като условие за арбитража ни с Гърция, след като цяла Европа, която се занимаваше със спора, ни съобщи отдавна, че Солун няма да ни принадлежи.
      На 26 май руският император изпраща своята телеграма до Царя, с която съжалява за пропадането на срещата между балканските министър председатели, моли царя да се довери на императора и на Русия за разрешаването на спора между двете държави. Като съобщава, че една война между съюзниците не би го оставила равнодушен, предупреждава, че държавата, която бе започнала тази престъпна борба ще понесе всичката отговорност. Русия тогава ще се чувства напълно свободна да определи своето отношение.
      Подир три дни, след като се състави новия кабинет, нашият цар отговаря. Отговор на поза, надменност и на прикрито презрение; отговор който определя и тона на кабинета на д-р Данев: “Нека императорът си спомни”, ­ той наистина е зает единствено с нашите разпри, остава само да си припомни; “ние не носим за нищо никаква отговорност; не ще носим отговорността и за това, което може да се случи”. Царят на Русия трябваше също наново да чуе, че имаме големи идеали. Той сам знаеше впрочем, че те стигат до Мраморно море.
      В същото време от Гърция и Сърбия се подават най-раболепни телеграми, изказва се готовност да се вслушат във всички напътствия, скланят на арбитражи, предлагат се и демобилизации. Говорено е, че ценят благосклонните съдействия на Русия, труда и усилията на останалите велики държави, благородното отношение на всекиго по света.
      На 5 юни, новият наш министър-председател счете, че може да отговори вече на нотата на Сърбия от 12 май. Разбира се, че отговорът беше едно решително: Не!
      Нотата на българското правителство подига небивала буря в сръбския и гръцкия печат, на които нашите отговарят със същото остървение. Надеждите на Румъния се увеличават, надеждите на Сърбия също; очакванията на Гърция ­ още повече. За тях нямаше вече никакво съмнение, че трите държави ще повалят на земята “алчна и надменна България”.
      Останалите десет дни ­ до започването на новата война ­ отбелязват една трескава дипломатическа дейност. Особено много работеше Русия, смутена от възможния разгром на балканския съюз. Като не можеше да се откаже от своето разбиране или от поетите задължения да удовлетвори Сърбия, тя си служеше с общи формули, със сериозни предупреждения и се стремеше да постигне главно едно: идването на балканските министър председатели в Петербург, където считаше, че компромисът ще бъде постигнат. .
      На 7 юни руското министерство на външните работи заявява на българското: “Който се отказва от императорската покана и от срещата на министър председателите в Петербург той ще понесе цялата отговорност за последствията”. Ако България откаже да изпрати своя министър-председател и реши да воюва, да не разчита на никаква защита, ако Румъния окупира някои области от България. А Делкасе казал: “Вие рискувате да загубите окончателно общественото мнение на приятелите ви в Европа”.  Това не смущава ни най-малко нашето правителство. Още същия ден то отговаря, че министерският съвет е решил да отклони срещата в Петербург, “понеже Сърбия не приема нашите искания за демобилизация и за арбитраж, както са основани на договора”.
      Нотата на Сърбия от 8 юни е един интересен документ, чрез който се слага гривна на правителството. Тя би била невъзможна, ако то не бе процедирало така самоуверено от началото на войната и ако не беше тъй малко осведомено докъде Русия и Съглашението би защитавало нашите домогвания; тя не би последвала, ако ние бяхме действали по-политично, вместо да се занимаваме само с апели за помощ. Какво иска тази нота?
      Първо. ­ Да се демобилизираме; ­ това ни съветват и държавите от Антантата.
      Второ. ­ да се състои срещата на министър-председателите ­ това нашето правителство е обещало. То я обещало, без да постави конференцията в зависимост от някои предварителни условия.
      Трето. ­ Арбитраж и с Гърция. Не е виновна ­ иска да ни се каже косвено ­ последната, че беше заставена да воюва, без да й се поясни предварително срещу каква териториална награда. През цялата война се вече спори безплодно между двете страни. Нека се произнесе един арбитър.
      Четвърто. ­ Арбитраж на по-широка основа. Не разбира ли България, че каузата на останалите съюзници е спечелена отдавна в държавите и на двете групировки?
      В отговор на това се свиква коронен съвет във Враня, на който дава мнението си и помощник-главнокомандващия, в присъствието на който министърът на финансите диктува известното нареждане до руския император. На този съвет не се е направила никому никаква концесия; министър председателите останаха в столиците си, за редактират и по-нататък огнените си ноти; армиите останаха по местата си, за да се настървяват се повече една срещу друга. А понеже срокът седем дни се даде, тъй като помощник-главнокомандващият не поемал отговорност да държи повече време войските си ­ “които горели от желание да се справят с подлите съюзници” ­ в бездействие, той се счете логичен да определи още два дни по-рано тяхната предстояща задача...
Че този срок се определя наистина поради преценките и решението на помощник-главнокомандващия, вижда се и от думите на министър-председателя пред руския пълномощен министър в София, казани на 11 юни. Неклюдов телеграфира на Сазонов: “Съобщих на г-н Данев, че произнасяне на арбитражно решение в срок за нас е неосъществимо. Г-н Данев каза, че ще съобщи това на царя. Той ми съобщи, че отклоняването ни от срока може да създаде в българските генерали крайна, непримирима опозиция”. Тогава Сазонов съобщава на Европа: "На тия екзалтирани фрази още на следващия ден руското правителство отговаря, че се надява, българското правителство да обмисли всички последствия от всяка крайна акция. На 9 юни нашето правителство запитва руското: “Дава ли си то отчет, че вироглавите сърби може да се не подчинят даже на решението на императора, което би било съдбоносно фиаско за руската политика?” И нашият министър си отговаря: “Ако това в Петербург не се разбира, значи: или че руската политика е безплодно лекомислена, или пък е непростимо слаба”. И в двата случая нашата линия на поведение е вече начертана чрез огъня.
      В последните дни положението е следното: Пашич приема да замине; ще се подчини навярно на арбитража; книжата му са готови. Д-р Данев е получил тия съобщения, готов е да тръгне, предупреждава своите другари, че могат всеки момент да отпътуват и при все това остава.
      Защо се бави нашият министър-председател, защо телеграфира в Петербург условното “ако дойда”? Той знае предварително, че арбитражът, в най-благоприятния случай няма да присъди всичко на България. В себе си той живее отдавна с печалното примирение за тази неизбежна политическа концесия.

Част втора

Част трета