В тази последна част са проследени финалните щрихи от опитите за създаването на федерацията, намесата на Великобритания и преговорите в Москва, които фактически слагат край на тази идея.

...На следващия ден преди обяд се състоя срещата с Маршала и Едвард Кардел.
Тъй като и двамата мълчаха, трябваше да говоря аз. В началото на моето изложение, аз изброих възраженията, които считам, че ще срещне в София принципа на паритета:
­- Наслоеният от десетилетия антагонизъм между сърби и българи ще накарат много среди в София да посрещнат идеята с голям скептицизъм. За тях и сега Югославия е една сръбска формация, каквато безпорно беше до войната. Много от моите другари с решаващо положение в София не са още убедени в това, в което аз тук, благодарение на постоянния контакт с вас, съм убеден. Моето лично становище е и това ще бъде моят доклад, който днес ще изпратя, че не можем да настояваме върху едно паритетно разрешаване на въпроса. Ние правим федерация с оглед бъдещето, а напълно ясно е, че федерацията на южните славяни по необходимост ще постави въпроса за балканска федерация. На първо място Албания ще се стреми да влезе вътре. Румъния, при сегашната политическа обстановка, не може да остане изолирана. Ето защо ние, българите, трябва да се примирим с ролята на обикновена федерална единица, след като имаме гаранциите, че и Сърбия е фактически една федерална единица, а не хегемон в Югославия.
­- Изглежда, че и Вие, господин Тодоров, не вярвате напълно в делото, за което сте един от инициаторите ­ ме прекъсна Маршала. ­ Как може да говорите за “примиряване” в един момент, когато на България се предоставя първо място във федерацията. Вие знаете, че ние това не го правим по сантиментални причини, а поради това, че България ще бъде най-голямата федерална единица.
­- Господин Маршал, аз вярвам не само в делото, за което казвате, че съм един от инициаторите. Аз познавам управниците на Югославия в последните четиридесет години. Аз знам какво можеше да се очаква от тях и мога да направя разлика от сегашното положение. Единствено във Вас виждам съществена гаранция, че България ще бъде равен партньор на останалите федерални единици. Но знам, че трябва да държа сметка за едно обществено мнение, което ще бъде силно развълнувано и ето защо внасям следните предложения, без да съм ги предложил на моето правителство:
1. Столицата на бъдещата федерация да бъде Ниш.
2. Административната граница между България и Сърбия (друга граница естествено няма да има) да минава по абсолютно права линия, свързваща двете най-западни точки на днешната българо-югославянска граница. Тази линия, по мои изчисления, ще съвпадне в общи черти с трасето на 22 меридиан 18 минути и ще минава малко по-източно от Крива паланка (изключена) ­ Бяла паланка (включена) ­ Зайчар (изключен).
3. Да се създаде от българо-сръбската граница до Ниш включително един федерален дистрикт* ­ подобно на дистрикта Колумбия в САЩ, който да бъде под сръбска администрация, но под общо федеративно подчинение.
4. Градът Ниш да има специално положение, като в него ще се намират само учрежденията от общо федеративно значение. Имиграционната политика в него съответно ще се разпределя между федералните единици.
5. Пиринска Македония, географски изразена в границите, получени от България с договора от 1913 г., се предава към Народна република Македония.

Настъпи продължително мълчание. И двамата мои партньори бяха изненадани от конкретността на моите предложения и от духа на недоверие, който лъхаше от тях. Кардел ги отбеляза върху бялото поле на един от документите, които бяха на масата пред него и каза:
­- Ще ги проучим най-внимателно. Има много ново, има нещо интересно в тези предложения. Все пак и Вие психологически сте направили крачка назад в това направление.
Кардел каза, че русите ще одобрят една подобна федерация. Сталин ясно е дал да се разбере, че ако българи и югославяни искат едно обединение, никой не може да се противопостави. Колкото се отнася до англосаксонците, той е на мнение, че те отначало ще реагират остро против федерацията. Но при сегашното политическо положение, те сигурно ще се примирят със свършения факт.
...На 26 декември ме повикаха бързо в Белия двор.
Тито ме прие в присъствието на Пиаде. Той ми предаде по-важните моменти от доклада на Кардел от София.
1. Кардел е водил продължителни и изчерпателни разговори със секретаря на Българската работническа партия (комунисти) Костов и неговите помощници Владимиров* и Терпешев.
Срещал се е също така и с министър-председателя Кимон Георгиев.
2. Българските комунисти са представили нов проект, който е разочаровал Кардел. Югославянските предложения не са били приети от българските комунистически водачи.
3. Новият български проект е бил изработен по указания на Георги Димитров от Москва. Проектът на Димитров не предвижда федерация, а само създаването на някакъв отбранителен съюз и пакт за взаимопомощ. В първия вариант на този проект имало точка, по силата на която се предвиждало федерацията да стане още преди края на войната. По време на преговорите обаче (вероятно след телефонен разговор с Димитров), Костов и Владимиров са пожелали тази точка да отпадне.
4. Българите все още поддържали принципа на паритета. Въпреки, че някои текстове не са били много ясни и допускали федериране с “държавите на Югославия”, в други те настоявали за паритетна комисия.
5. Българите не са искрени по отношение на Македония. На няколко пъти те са менили мнението си. Те не искат една ясна размяна на мисли по този въпрос и още поддържат свои стари становища, останали от времето на окупацията.
След тази искрена информация, Тито добави:
­- Пактът, който ни се предлага, е без всякаква стойност. Нашето международно положение е такова, че ние можем да сключим пакт с такава формулировка с десетина държави още утре. Ние трябва да направим нещо, което би задоволило стремежа на нашите народи към единство. Ако не можем да го направим изведнъж, то още в първите стъпки трябва категорично да очертаем пътя към единство, който искаме да следваме. В разговорите, които е водил др. Кардел в София, съзирам или изобщо нежелание за федерация, или страх на ръководителите на БРП (к) да поемат историческата отговорност. Характерно е съобщението на Кардел, че у Кимон Георгиев е намерил по-голямо разбиране. Още снощи телеграфирах на др. Димитров в Москва, за да му изясня нашето становище. Помолих го да влезе във връзка със София и да изиска нашия последен проект, за да го проучи. Ще му протелеграфирам и Вашите последни предложения, направени на мене и на др. Кардел при миналата среща. Съжалявам много за времето, което губим, но сега, докато се върне Кардел, не можем да предприемем нищо. Мисля, че след неговото връщане ще бъде най-добре Вие лично да отидете в София, за да им обясните нашите становища.
На 6 януари се срещнах отново с Тито. На уречената среща бяхме само тримата: Тито, Кардел и аз.
Това беше кулминационната точка на моята мисия в Югославия. Бяха взети следните решения:
1. На 9 януари да замина за София, като на това мое пътуване няма да се дава гласност нито в София, нито в Белград.
2. Ще отнеса със себе си един нов вариант на договор за федерация, в който първоначално въпросът за паритета нямаше да се изтъква на преден план. Това беше основата за едно компромисно решение.
3. Аз бях упълномощен да предложа на българското правителство избор между: договора, който носех със себе си, и договора, изработен в София по директивите на Димитров от Москва, като в него бъде изрично спомената клаузата за създаване на федерация до края на военните действия срещу Германия.
4. В София трябваше да остана най-много три дена. След това трябваше да заведа българската делегация в Белград за подписването на договора.
5. Окончателното редактиране на договора, измененията и допълненията щяха да се направят лично от двамата министър-председатели в Белград преди подписването.
6. Подписването ще стане в Белград ­ в двореца Топчидере на 12 януари 1945 г. с подобаваща тържественост.
7. След подписването двамата министър-председатели ще излязат с допълнителни изявления пред печата.
8. До момента на подписването, тайната трябва да бъде напълно запазена. В Белград са осведомени само петима души, казаха ми ги поименно: Тито, Кардел, Пиаде, Ранкович и г-н Смодлака.
9. От българска страна съм осведомен засега само аз. По никой начин да не се осведомяват повече от петима души до момента на тръгването: министър-председателя, двамата подпредседатели на Министерския съвет ­ Добри Терпешев и Никола Петков и министърът на външните работи Петко Стайнов.
10. Най-късно на 11 януари да осведомя писмено Кардел по специален куриер за състава на българската делегация. По въпроса да не се изпращат никакви шифровани телеграми или да се водят телефонни разговори.
11. На 8 януари към 10 часа да посетя отново Тито, за да взема проекта, който дотогава ще бъде редактиран и преписан на чисто.
Уговорихме се официалният език на документите да бъде руски.

V
10 януари 1945 година:
Съдбоносен ден в историята на нашата малка страна.
Точно в девет часа бях в кабинета на министър-председателя на бул. “Фердинанд” №46, в бившата спалня на някакви богати търговци. Когато влязох, всички се бяха вече събрали: Кимон Георгиев, Петко Стайнов, Добри Терпешев и Никола Петков.
Кимон Георгиев каза
­- Господа, нашият пълномощен министър в Белград идва тук с конкретни предложения от югославянското правителство и преди да излезем днес от тази стая, ние трябва да вземем решение по тях. Югославянското правителство ни предлага да отидем след два дена ­ на дванадесети януари ­ в Белград, за да подпишем един държавен документ. Този документ, ако ние искаме, може да доведе веднага до образуването на българо-югославянската федерация. Ако ние не сме готови да отидем толкова напред, то този документ ще трябва да очертае ясно и недвусмислено пътя към тази федерация, като бъде само нейният пръв етап.
Кимон Георгиев се спря главно върху основната спорна точка ­ въпроса за паритета. Подчерта, че в последния югославянски проект този въпрос не се поставя на преден план и че по него ще можем да говорим и да намерим някаква приемлива формула за двете страни след подписването на принципните документи.
Той завърши:
­- Господа, аз съм длъжен да кажа пръв моето мнение. Аз съм за становището, че ние трябва да заминем. Дали ще подпишем договора за паритетната федерация, дали ще подпишем договор за равноправно участие на седемте федерални единици или някакъв компромисен проект, това засега няма никакво значение. Този въпрос ние ще решим, когато седнем с нашите партньори на една маса. Ние трябва да заминем, за да се срещнем с тези хора, да очертаем пътя на нашето политическо развитие. Какви са съображенията на югославяните да искат подписването да стане в такъв кратък срок, можем само да гадаем. Но щом те искат това, ние не трябва да откажем и аз настоявам да приемем тяхното предложение и да заминем утре вечер.
... Взети бяха следните решения:
1. Специалният влак да тръгне следващата вечер от Волуляк, за да не се направи впечатление на Софийската гара. Влакът да бъде готов и композиран към четири часа. Тръгването се определя най-късно за осем часа.
2. Съставът на делегацията да обхване присъствуващите. Евентуално ще се включи и Трайчо Костов като секретар на БРП /к/.
3. Окончателният текст на документа ще се уточни в Белград.
4. Петко Стайнов да вземе със себе си няколко технически лица, на които да съобщи задачата при тръгването на влака.
5. Да се прикачи един вагон с провизии за банкета, който ще последва церемонията на подписването.
Заседанието завърши. Беше точно 4 часа следобед. Терпешев излезе бързо, за да търси Костов и да го доведе при министър-председателя.

...А тази развръзка, която на 12 януари трябваше да смете всички гнили остатъци на Балканите, не дойде.

...16 януари 1945 година.
Бюлетините на БТА са пълни с подробности около развитието на югославянската държавна криза. Конфликтът между краля и неговия министър-председател д-р Иван Шубашич изглежда, че беше достигнал връхната си точка. Изглежда, че тази разправия не бе по вкуса на англичаните и на 15 януари лично Идън бе посетил краля, за да му обясни становището на правителството на Негово Величество, което в този момент се готвеше за тристранната среща с Рузвелт и Сталин.
На 21 януари рано сутринта Кимон Георгиев ме извика при себе си у дома.
­- Бай Петре, въпросът взема друг обрат. Току-що ми донесоха телеграма от Молотов, че преди да отида в Белград трябва да отида в Москва. Същото нареждане е дадено и до Белград и Тито също ще отиде там. Тръгването ще стане най-късно утре сутрин. След няколко минути ще дойде тук Трайчо Костов, който също така ще пътува с мен. От няколко дена ти ми се сърдиш, че не те държа в течение. Виждаш, че въпросът не е вече в наши ръце. Недей забравя, че ние сме само една победена и окупирана страна...
Тръгнах си напълно обезсърчен. За мене беше ясно, че и в Москва нищо няма да излезе.

VI
С напълно сломено самочувствие, без никакви перспективи и желания, се качих на 24 януари в колата и тръгнах обратно за Белград.
На 26 януари  още на входа  на легацията ми съобщиха, че е пристигнал куриер от София с лично писмо от министъра на външните работи. Петко Стайнов ми съобщаваше, че предишния ден е бил посетен от британския дипломатически представител в София, който му е връчил нота със следното съдържание:
1. Великобритания няма да одобри създаването на федерация или конфедерация, която би обхванала само България и Югославия.
2. Великобритания би одобрила една федерация на всички балкански държави, включително Гърция, Турция и Албания.
3. Великобритания се противопоставя решително на едно обединение на Македония в рамките на Югославия.
Английският пълномощен министър бил добавил устно, че българското правителство трябва да съзнава своето положение като правителство на победена страна, която няма още мирен договор. Следователно никакви външнополитически преговори от подобно естество не могат да бъдат водени без знанието на правителството на Негово величество краля на Великобритания.

....Тук би трябвало да завърша моето изложение.
Все пак, за да бъде въпросът изчерпан докрай, ще опиша и следващите петнадесет дена.
Срещата с Пиаде стана на 5 февруари следобед във вилата му в Дедине. Разговорът продължи повече от два часа.
­- Вместо да направим нещо голямо, ние само всяхме недоверие в нашите съюзници ­ - започна той. ­ - Сега всички ни подозират, че сме искали да ги изиграем. Още при първата среща в Москва, която се състоя между двете делегации в присъствието на Молотов, ни бе дадено ясно да разберем, че моментът не е удобен за създаването на каквато и да било федерация. Тогава ние се насочихме към изработването на един проекто-договор за политическо, стопанско и военно сътрудничество. След четири-петдневни заседания успяхме да постигнем съгласие върху един текст, който фактически нищо не казваше и който бе одобрен и от съветското външно министерство. От руска страна участвуваха последователно всички видни дейци на тяхната дипломация: Молотов, Вишински, Зорин, Деканозов. На 27 януари този договор бе парафиран и от трите страни. Междувременно обаче дойде телеграмата от София за английския протест и ние решихме да не подписваме нищо, докато не се върнем в съответните столици и не преценим отново момента. Засега имаме само следната уговорка: срещата да стане в Белград в близки дни, като ще се ограничим да подпишем само един проект, близък до този, който редактирахме в Москва. Успоредно с подписването трябва да се разменят и писма между двамата министър-председатели със следното идентично съдържание:
“Двамата министър-председатели считат, че всички мерки, съпровождащи сключения договор, трябва да бъдат ръководени от главната цел на сегашното наше сближение ­ създаването, колкото се може в по-кратко време, на федерация на южните славяни.”
Пиаде надълго ми разправи подробности около преговорите в Москва. От всичко това разбрах, че не се е постигнало никакво съгласие по същността на федерацията. И двете страни са отстоявали своите първоначални становища по въпроса за паритета. Георги Димитров, който бил взел участие в преговорите, променил няколко пъти становището си. Самият Сталин отначало клонял към българската теза, а впоследствие възприел югославянската.
...Имах чувството, че присъствувах на аутопсията на една надеждна политическа епоха.
15 април 1948 г.

Сега проблема е друг и ако не го решим ще мрем в кенефа поединично както в лагерите и на острова Белене
Май комунистите превърнаха България в един лагер проумейте го !!

След като изчетох написаното, имам чувството, че съм преживял живота като идиот, в пълно неведение. Нямам думи, трябва да осмисля прочетеното, всичко се преобърна в мен.

От броя посещения виждам, че темата е предизвикала интерес. Нещо повече - прочетена е с пъти в повече отколкото самата книга с негови спомени, за която споменах, че само 300 бройки. Нататък мисля да направя отделен постинг за Петър Тодоров - доколкото той е доста интересна, макар и проитворечива, личност. А пък живот и здраве - ще публикувам и някои откъси от неговата книга "Погромите на България", издадена през 1930 г. Уверявам ви - там има прелюбопитни неща за най-бурните ни години от новата ни история.

че Кимон Георгиев е бил една кукла на конци.Истинския властник е бил Георги Димитров,макар и от разтояние.Но и той от своя страна е бил кукла на конци.Подчинен изцяло на Сталин.Когато са се случвали тези събития, в България са изчезвали(разбирай убивани по най жесток начин) хиляди българи,които са били политическия,стопански и културен елит на народа.България е потъвала в най-черното и жестоко робство в своята история.Комунистическото.
Иначе поздравления за автора на постинга.Какви ли още интересни спомени и мемоари ще излезнат на бял свят?

Кимон Георгиев е бил стара политическа лисица. Той, както Димо Казасов, Дамян Велчев и Петър Тодоров са направили и трите преврата в България през 20. век (както и един малко известен опит за преврат през 35-та, за който има шумен процес срещу Дамян Велчев). Първите седмици са се опитвали да действат като самостоятелни политици (не исках постът да е много дълъг и съм съкратил препирните в МС за тази мисия - има ги в книгата), но с времето наистина става ясно, че в окупирана държава няма как да маневрират и полека-лека и тримата поемат по течението. Само Дамян Велчев като военен се опитва с рогата напред и веднага е смачкан - прословутите протести срещу Постановление 4, както и по-сетнешната му съдба.